ИЗМОРЕНА, ДУШАТА МИ...

Изморена, душата ми приседна на прага

като беловласа старица, треперяща и прашна.

Тихо съска часовникът-закачен на стената.

Спори за нещо със престарелия паяк.

Тихо е  и нека е тихо - не ми се говори.

Очите ми кацнаха в ъгъла-пречупени птици.

И не помръдва стената, неподвижен е въздухът -

всичко е тихо, смирено, замряло.

Шепне часовникът, запъхтяна е старата баба.

И в прозореца слънцето се подпира на жълтите длани.

Сякаш и то е нездраво…прежълтяло, посърнало.

Нито топли, само гледа умислено.

Душата ми  глуха, като водата на кладенец

неподвижна, студена, зелена…

Като птици  очите ми съзряха небето,

после, покорни и празни, се свиха на пода.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />