Мъглива, в сенки стаята се свива...

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Мъглива, в сенки, стаята се свива

повяхнала от бедност, прах и грижа.

Дали е вечер, слънцето се скрило,

не знам и кой да ми подскаже ?

Отдавна вече, много съм самичък.

Прозорецът е мътен, като тъжен поглед

на някой старец пийнал, кротнал се безпътен

там долу, под небе - безкраен свод от мъка.

Тъй тихо ще умре.

Незабелязан.

На пръсти стъпя жълтия часовник -
залитащ, болен, неразбрано хлипащ

и стъпките му скитат в мойта стая.

Не ще намери нищо.

Празно.

Очите ми на вечен неудачник.

Два залъка от хляб, ракия, чаша…

Една остана, друга и не трябва.

Но нищо !…Не искам като в кланница

животно,

със рев и стъклени очи да радвам,

ръката на палача.

Все повече ще гасне светлината.

Дори и това е някаква утеха.