Една от тях...
Тя стоеше там и трепереше. Но не от студа. От страх. От гняв.
Стоеше там и знаеше, че няма да се обърне и да си тръгне. Нямаше къде да отиде. Нямаше какво да продължи. Защото нищо не остави зад себе си, освен свойте собствени разочарования.
Стоеше там и не мислеше, защото мислите я доведоха до там, а и не само те. Смисълът да продължи напред беше изгубен. Тя твърде рано отвори очите си за хората и видя твърде много. Видя материалния свят, превзел всички около нея. И с кого да говореше за това? С готвачката, онази стара жиница, сама гледаща детето си и майка си?
Колежката, сменила поредния приятел, поредния провал? Или с директора, чиято банкова сметка е голяма, но той е потънал в мисли как да я направи по-голяма? Може би трябваше да говори с пазача- мъж на петдесет години, с две висши образования и никаква останала надежда?
Как да се бореше за свойте собствени мечти, когато те изглеждаха тъй жалки в света около нея? Не искаше да се превърне в една от тях. Но ситуацията не й позволяваше да остане себе си. Толкова много време мина в размисъл дали да мине или не границата от това, което е до другите(изгубените!). И ако я минеше колко далеч би стигнала. Колко сериозна щеше да бъде промяната? Щеше ли да бъде тя отново? Или и щеше да се превърне в поредната изгубена?
Отиваше първа на работа и последна си отиваше. Но никога не излизаше отвън с колегите, а ядеше вътре сама. И сменяше работа след работа, неможеща да си мълчи пред нередностите. И докъде я доведе съвестта й? До нищото.
Защото тя наистина нямаше нищо.
Стоеше там сама и само стъпките в снега водеха до нея. Мигът вече не бе така реален, както трябваше да бъде. Нямаше да избяга. Часът бе настъпил. Просто щеше да приеме това, което я очакваше. Вътре в себе си тя знаеше какво следва, ала някакъв първичен страх не й позволяваше да го признае.
Всичко щеше да потъне в мрак. Нямаше да има утре. Нямаше да има вчера. Те щаха да се слеят в едно и да потънат в забрава.
И тази вечер не бе различна. Нямаше надежда дори в собствените й очи, които бяха отдавна затворени, за да не гледат това, в което се превръща живота й.
А той е като приказка, но от онези, в които главният герой не ще се завърне, пожертван.
От приказките, които просто не завършват щастливо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лазарина Все права защищены
