Една от тях...
Тя стоеше там и трепереше. Но не от студа. От страх. От гняв.
Стоеше там и знаеше, че няма да се обърне и да си тръгне. Нямаше къде да отиде. Нямаше какво да продължи. Защото нищо не остави зад себе си, освен свойте собствени разочарования.
Стоеше там и не мислеше, защото мислите я доведоха до там, а и не само те. Смисълът да продължи напред беше изгубен. Тя твърде рано отвори очите си за хората и видя твърде много. Видя материалния свят, превзел всички около нея. И с кого да говореше за това? С готвачката, онази стара жиница, сама гледаща детето си и майка си?
Колежката, сменила поредния приятел, поредния провал? Или с директора, чиято банкова сметка е голяма, но той е потънал в мисли как да я направи по-голяма? Може би трябваше да говори с пазача- мъж на петдесет години, с две висши образования и никаква останала надежда?
Как да се бореше за свойте собствени мечти, когато те изглеждаха тъй жалки в света около нея? Не искаше да се превърне в една от тях. Но ситуацията не й позволяваше да остане себе си. Толкова много време мина в размисъл дали да мине или не границата от това, което е до другите(изгубените!). И ако я минеше колко далеч би стигнала. Колко сериозна щеше да бъде промяната? Щеше ли да бъде тя отново? Или и щеше да се превърне в поредната изгубена?
Отиваше първа на работа и последна си отиваше. Но никога не излизаше отвън с колегите, а ядеше вътре сама. И сменяше работа след работа, неможеща да си мълчи пред нередностите. И докъде я доведе съвестта й? До нищото.
Защото тя наистина нямаше нищо.
Стоеше там сама и само стъпките в снега водеха до нея. Мигът вече не бе така реален, както трябваше да бъде. Нямаше да избяга. Часът бе настъпил. Просто щеше да приеме това, което я очакваше. Вътре в себе си тя знаеше какво следва, ала някакъв първичен страх не й позволяваше да го признае.
Всичко щеше да потъне в мрак. Нямаше да има утре. Нямаше да има вчера. Те щаха да се слеят в едно и да потънат в забрава.
И тази вечер не бе различна. Нямаше надежда дори в собствените й очи, които бяха отдавна затворени, за да не гледат това, в което се превръща живота й.
А той е като приказка, но от онези, в които главният герой не ще се завърне, пожертван.
От приказките, които просто не завършват щастливо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лазарина Всички права запазени
