Недей отрича
Мисълта пробягва по неумолимият път във времето назад и виждам всичко на забавен кадър. Някога, ние бяхме любими един за друг. Времето сякаш е спряло сега и не мога да преодолея болката от загубата. Нараних те, без да искам! Не издържа на болката.
Побягна изплашен, а дали безсилие сломи те?
Искаше да ме държиш в твоите обятия ала позволи на друг да ме прегръща! Искаше да споделиш живота ми ала отрече се от нашата любов и други сподели го! Искаше баща да бъдеш на децата ми ала желанието се стопи в твоето мълчание - уби го!
Какво направи с любовта ни? Защо погуби я, кажи?
Нима искаш да си тръгнем неразбрали вина, копнеж и нежността дори?<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Нима искаш да те погледна в очите и да ти кажа че обичам другия?!
С всеки изминал ден, изграждам ледена стена около себе си. Само една твоя дума би я стопила за секунди, само един твой жест би направил нещо, което хора с години не успяха. Защо отричаш пред мен и пред себе си, че огън и страст гори в сърцето, изрекло някога думите с непростима нежност...
Сега си с нея, опитваш се да ме забравиш...Галиш нея ала аз съм неотменна сянка в мислите и сърцето ти! Целуваш я, но си запазил мечтата да вкусиш моите, да изследваш тялото ми с устни и най сетне да разбереш..., да почувстваш, да се предадеш на изкушението и да покориш нови върхове!
Но можеш ли да превърнеш цветето в камък?
Оставяш ме гаснейки като догаряща свещ!
Поне недей отрича... ще те заболи!
Не ме забравяй ти любими, моля те,
...Прости!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Илиева Всички права запазени
