Обич... само обич...

Опитвам се да заспя, а пред мен все се появяват очите на Стела. Срещнах я днес следобед като се прибирах от работа. Отиваше към училище.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

- Здравейте, госпожо! Как сте? – усмихна ми се момичето, но гласчето й беше изгубило онези прекрасни като камбанен звън нотки.

- Здравей, Стеле! Благодаря, добре съм! А ти как си? Как е детенцето ти? – казах аз и само след миг разбрах, че съм задала един от най-нетактичните въпроси в живота си.

Лицето на девойчето стана бяло като платно. То наведе поглед и тихичко промълви:

- Аз съм добре. Надявам се и детето също... Не е при мен вече.

Направо ми се подкосиха краката. Разбрах, че е дала детето за осиновяване. Ако знаех, нямаше да бъркам в тази жива рана. Всъщност можеше да се предполага, че Стела няма да го задържи. Повечето ми колеги даже кометираха този вариант.

Преди малко повече от половин година изведнъж беше престанала да идва на училище. Не беше от най-силните ученички от 11в клас, но бе скромно и тихо момиче. Винаги можеше да се разчита на нея и колегите я харесваха най-вече заради старанието й. Всички знаехме за проблемите в дома й. Майката не бяхме виждали на нито една родителска среща, но затова пък често я засичахме из града, влачейки чантата си по земята и залитайки. На вид добре облечена млада жена на около 36 години, силно гримирана, с прекрасна дълга руса коса, чиито къдрици се спускаха немирно чак до кръста й. Ако животът, който водеше, беше по-различен, определено би минала за красавица. Но сега под очите й имаше огромни черни кръгове. Лицето й бе изострило чертите си от слабост и недоспиване. А напиеше ли се, картината ставаше направо жалка. Беше алкохоличка от години. Чухме, че в последно време живеела с един бивш затворник, който лежал за дребни кражби. Но аз рядко вярвам на слухове, макар че понякога във всеки слух има известна доза истина. Та това дете живееше в такава обстановка. Самия факт, че беше добро и внимателно, че се опитваше, учейки да се измъкне от ада, в който вероятно едва издържаше, ни караше да му се възхищаваме. Беше надрастнало връстниците си.

Един ден Стела просто не се появи. Помислихме, че е болна. Класната й звъня по телефона няколко пъти, но безуспешно. Ходи до дома й, пак – никой. Едни комшии й казали, че видели майката и дъщерята да заминават с един куфар на някъде преди два дена. Всички се чудехме какво става. Стела нямаше приятели в училище. Умишлено странеше от съучениците си, а и те не се и опитваха да я привлекат към някоя от създалите се групички. След седмица се появи заедно с майка си. Видях ги да чакат пред кабинета на директора. Не посмях да се спра. Само леко кимнах. Момичето изглеждаше доста изморено, някак посърнало и тъжно. Спирала да учи. Така казала. Здравословни причини... Какви са стана ясно само след месец, когато забелязахме леко оформено коремче на иначе кльощавото й тяло. Градът ни е малък. Новината се разнесе светкавично. Слуховете се предаваха бързо и съответно се допълваха и видоизменяха многократно. Най-често обаче се чуваше, че детето е от любовника на майка й, който беше се изпарил от града при доста странни обстоятелства. Изчезнал от работа без да се обади, без да си потърси и заплата дори. Това научихме от сестрата на едната чистачка, която е касиерка във фирмата за огледала, където е работил съответния субект. Какво е станало всъщност и какво е преживяло, само това измъчено девойче си знаеше...

Стоях пред Стела и не знаех какво да кажа. Никога не се бях чувствала така. Беше ми хем неловко от създалата се ситуация, хем ме болеше като я гледах. Преди,  въпреки проблемите, винаги имаше една искрица в очите й...надежда може би, че живота й ще се промени... А сега там имаше тъга... Гледах я и имах усещането, че погледът ми минаваше през нея. Момичето усети моето притеснение и каза:

-  Така е по-добре за него, госпожо. Какво мога да му дам аз? Обич... само обич...

След това смени темата на разговора. Попита ме дали има шанс да се запише като самостоятелна ученичка и да завърши образованието си. Обясних й на бързо какво трябва да направи и се разделихме.

Думите й се запечатаха в съзнанието ми: „Какво мога да му дам аз? Обич... само обич...”. От както съм се прибрала, все те са ми в ума...Питам се как ли бих постъпила аз на нейно място. Дали детето наистина ще е по-добре без нея? Как ще живее тя с тази болка? Въпроси..много въпроси, който не ми даваха мира и не пускаха съня да ме завладее...

Затварям очи, а на среща ми – нейните... големи, черни и толкова тъжни...