ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

                                             ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                                                                              На Ивелина

            -Най-добре е да го закараме в болницата…Искам да му направя някой изследвания. Така нищо не мога да свърша

            -Той не иска

            -Не иска, ама няма друг начин. Състоянието му се влошава, нали виждате?!...Не мога да седя безучастен и да гледам…

            -Умира, нали ?

            -Ако не вземем веднага някакви мерки…може и да има летален изход

            -Той не иска!...Обещах му да си остане….в къщи, иска да си  е в стаята…

            -Това не е по желание, госпожо Иванова !..Аз съм лекар и не мога да не предприема…

            -Стига! Не ми повишавайте тон, моля!...Нали ви казах…обещах му да си остане в къщи. Иска да си умре на леглото, до книгите…нали ме разбирате?...

            -Ако не предприемем веднага някакви действия, не мога да гарантирам за нищо

            -Да гарантирате?!...Ако го закараме в болница…какво гарантирате?

            -Какво, какво…Нищо не може да се каже в такова състояние…

            -Именно…Нека го оставим така…на спокойствие. Пък и чака децата да дойдат да го видят…

            -Ще дойдат ли ?

            -Едва ли…Мира, по-голямата дъщеря ще лети, но има полет чак утре сутринта…Другата, Валя…за нея не знам. Не отговаря на телефона си. Изпратих и и телеграма, не знам…Ще изкара ли до утре?

            - Казах ви, госпожо…Така, без контрол и без медикаменти, никой не може да каже…С тия двете ръце какво мога да направя?!...И магьосник да съм, нищо не мога да свърша !...Затова, и пак казвам!-нека веднага да го откараме, ще го включим и на кислород, ще направим и вливания…От само себе си-нищо няма да стане!

            -Стига, докторе…Моля. Нали ви плащам…недейте!

            -Плащате!...Не е въпроса за плащането. Аз съм все пак лекар, госпожо…!

            -Сега искам да остана с него…сама. Идете си, моля!

            -Хм, хубава работа!...

            -Моля!

            -Както решите…Искам да ми се подпишете, че отказвате лечение…Нали ме разбирате…да не стане нещо после, че аз…такова.

            -Ще подпиша…След това ще ви се обадя…

            -“…След това”?...Кога по-точно?!

            -Знаете…Дайте да подпиша…После ще ви платя, оставете ме само…

            -Да, госпожо!...Няма проблеми…Ето тук…тук напишете, че отказвате болнично лечение…Да, запишете, че сте му съпруга…аз ще напиша, че не е в съзнание…Ето, така…И подпис…Отдолу-датата и часа…Така, точно така…Добре, госпожо…Ако имате нужда- обадете се…Ако ми е свършило дежурството, в клиниката винаги има колеги, няма проблеми…по всяко време, нали знаете?...

            -Тръгвайте, моля!

            -Да, само чантата…Ампулите нека останат тук, ако потрябват…Те са си ваши…но да знаете, че са тук, ако не дойда аз, а някой колега…И спринцовките…Да, тръгвам, госпожо!...За сега…толкова, пак казвам, ако размислите…само звъннете!...

Затворих вратата.

Заключих и двете брави, поставих и синджирчето.

Чак тогава осъзнах, че правя нещо нелепо. Кой ще дойде сега…какво ще ми вземе?

Вече нищичко нямам.

Открехнах безшумно вратата на спалнята. Под завивките се чуваше тежкото дишане, приближих на пръсти, спеше.

По челото му бяха избили едри капки пот.

Жълто, набраздено чело.

Косите му бяха станали  сиви, не бели, а някак убити.

“Мъртви”…помислих си, и сама се сепнах от това. Прекръстих се, придърпах леко завивката до брадичката му.

Нека спи.

От инжекциите се успокоява, спи понякога и по няколко часа. После болките пак започват.

Два часа след полунощ.

Часовникът съскаше, както ми се стори, пронизващо из тишината. Приближих се на пръсти, и го сложих в джоба на халата си.

Нека поспи.

Нека поспи, знае ли човек, може да се събуди по-добре…Поне Мира да дойде…За Валя знам, че…Не знам, просто не вярвам…Не се е обаждала от месеци, последният път ми затвори и телефона. Казва, че е добре, започнала работа в някаква фабрика…Искаше да и пратим пари…И после ми затвори телефона…”Дъртаци такива!...”

Това е.

Първо замина по-голямата-Мира…после е Валя. Бяха ми казали, че Валя работи по улиците…в Кипър, но не вярвам…Хората са такива, дай им да говорят така…Душите им са лоши. Запалих цигара. Седнах на канапето, по навик посегнах да пусна телевизора, после се сепнах. Само е за телевизор сега! По екрана му се беше натрупал прах, изглеждаше сив и посърнал. Прах, прах…Цялата къща е в прах. И аз съм в прах, косите ми и те…като неговите- сиви, умрели.

Господи…какво значение има.

Виждах силуета си във витринката на секцията- зряла жена, посивяла. Очите ми не се виждат-тъмни петна…сенките само под тях, като черни пътеки.

Лампата блестеше ослепително.

Очите ме болят.

И главата, сякаш мозъкът ми пулсира направо…Колко нощи станаха?...Има ли значение вече?...Нищо няма значение. Всичко потъва, потъва…сякаш целият свят се свлича надолу, в някаква пропаст…в нищото.

ПОСЛЕ как ще живея?...

И за какво да живея?...Децата ми са в чужбина, едната е станала курва…другата се омъжи за този…пиян селяндурин…За кого да живея?

За някой ли съм живяла, или…за какво съм живяла?

Да отгледам деца ли ?...Да, родих, купувах им пюре от кайсия…Мира обичаше като бебе пюре от кайсия…Валя беше злояда…Пеленки, кошчета, играчки…Първото зъбче. Прохождането…Валя посегна и хвана книжка…Всички ръкопляскаха, татко ми каза, че от внучката ще излезе човек…Учен човек!

Цък-цък-цък…

Чак сега усетих, че часовника е в джоба ми. Сложих го на масичката отпред.

Два часа и двадесет и две…Много двойки!

...Мира не беше добре в училище…Изкарваше двойки, бягаше от часове…Валя беше по-кротка, ама какво значение има, Господи…какво значение има ?!...Най-добре е да полегна малко…поне час, или колкото…Изморена съм до смърт. А ако се събуди ?..А аз спя…ще го чуя ли ?...Господи, дай ми малко сили още…После ще видим. Уморена съм, да спя…да спя…И часовникът цъка…какво цъка!?...Отмерва времето…Какво време?...Времето спря. Всичко е спряло. Хората правят апартаменти, коли, правят кариера…Какво правят?...Нищо не правят! Няма кариера, нищо няма…Да, нищо няма! Ей така, да заспя…да не се пробуждам повече…Да потъвам, да потъвам, както целият свет…и аз, с него….дълбоко, дълбоко…

Има ли Господ?...

Дори и да го има, къде е ?...

И цигарите са такива-гадни, горчат, щипят на езика…Много пуша напоследък…как да не пушиш?...Все едно, за какви неща мисля, грях е…

А какво е грях?...

Ето- умира, аз седя в другата стая и нищо не мога да свърша…И лекарят- и той!- “…в болница, вика!”…И за какво ?...Още една седмица-на системи и апарати…санитарки, дето за няколко лева ще му изчистят лайната…Иначе-няма!

Все едно!...Той поиска така…на леглото, да си гледа наоколо…в нашата стая…Да, нашата стая! И Мира, и Валя се търкаляха тука…И тук сме се любили, и тук…всичко.

Миличък мой…нека, нали искаш в къщи…

Тихо, тихо.

Пепелникът е пълен, трябва да проветря.

Чист въздух, силна храна…разни такива…С чист въздух рак ще лекуват!...Все едно!

Дано поне Мира да дойде.

Нейният немец е пияница, не знам дали ще я пусне…

Ожени се, да се махне от тука.

И…махна се!

Сега !- и какво ?...

Край Лайпциг-на село, в голяма, спретната къщурка!...

Тя не ми казва, но знам, че я бие…

И пие.

И още-какво ли ?!...Пари, пари, пари…И Европа, и Германия, и “…това е древна култура !...”

Ето ти и култура, и чудо!

Ще си сипя едно.

Тишината направо ме побърква. Посред нощ е. Пак е така- и тихо и страшно, всяка вечер, всяка вечер, не издържам, Господи…не издържам!

От двадесет и седем години сме женени…

Толкова много!

А сякаш беше вчера, а сякаш…още съм булка!

Роклята ми беше от бледо-розов цвят, пола и блуза…Реших така, да мога да я нося и после…А после, после-нямаше “после”…докато намеря повод да ги облека, забременях, после и този корем…Вече не ми става,  повече никога не можах да я облека…Така си остана-в гардероба, скатана прилежно, все едно някой ще се нагизди с нея…А бяхме млади, толкова млади!...Животът ни беше ясен, и той беше с едни дълги коси…И костюмът му си остана така…напълня, отпусна се, наведе глава…

За погребението няма костюм…

Господи, грях е!...Дано се оправи…Дано вдигне глава!

Моля те, Господи…За какво си там, на небето…за какво цял живот трябва да бъдеш добър?!...Малко ли грешници има?!

Коняк.

Няма друго в барчето.

Все едно.

Пепелникът е пълен, имам още …7 цигари. Отворих ги днеска…много пуша, а сутрин гърдите ми свирят и ме болят. Все едно…Нека свирят!...Да свирне, да се завърти едно хоро, Господи, вземи ме с него!...

Глупости, дръж се!...

Няма да плачеш, няма да огъваш крака!....Не и преди ТОВА !...

После…все едно!

Мира няма да дойде…нито пък Валя…

Валя…На мама, малкото момиче!...

Малките деца се помнят повече…не че са по-скъпи, не знам…Каките порастват, грижат се за бебето…някак се забравя, че и те са били бебета…И за всяко нещо-те са виновни!...Куклата счупена- хайде сега-кой е виновен?!...

Моето малко момиче!...

Курва в Кипър!

Наздраве, деца!...

Баща ви умира.

Ето го-в спалнята-диша, скърца със зъби…Гасне с всяка минута…Мама пие коняк, а децата…къде са децата?!...

Няма никой.

Часовникът само.

Съска, съска, като пепелянка…

Кое време отмерва?

Аз нямам време пред мене.

Вашето време?...Бог да ви пази!

Не съм яла…не знам от кога. За него правя чай и пюре…аз не знам от кога не съм сядала така…да си хапна. Облизвам лъжиците, допивам чая…Той нищо не хапва…нищо, нищо не хапва!...Женени сме от двадесет и седем години…цели двадесет и седем години! Познавам го като мое дете…всичкото му знам…И настроенията, и кривотиите, и усмивката знам…една голяма, широка усмивка…

Задими се.

Въздухът стана син, на талази.

Отворих вратата, полека, да не изскърца, така и не можахме да сменим дограмата…И вратите скърцат, и от прозорците духа…И е прашно, колко е прашно навсякъде!...

Ще трябва да се хвана, да изчистя, да забърша праха, да изтупам килима…за какво да го тупам, за кого ли ?!...Имам още малко коняк, ще го глътна. Главата, главата…Боли ме, върти, върти…Дълбае отвътре…а на него, на него какво му е ?...Като го заболи…като дете плаче…Направо ридае, със сълзи…Инжекцията, после, като го отпусне-заспива!...Това е най-страшно…като започне да плаче. Като детенце…

Господи, защо го наказваш?

Цял живот е работил, цял живот за децата…всичкото! На една почивка  не сме отишли, като хората- било изпити, то учители, то частни уроци…

Е, сега, къде са децата?

Изпушвам и тая цигара и лягам.

Колкото-толкова…

Ще прилегна на земята до него, ако се разбуди-да чуя.

Милият той!...

Не знам колко ги държат в болницата. Май едно денонощие. После ги погребват, да не би нещо…някакво чудо да стане. Мира ще може да дойде. Поне за погребението…дано дойде и сега, да я види. От четири години не се е завръщала. Оня…германеца, нямал пари за разходки, ама аз знам…всичко е изпил, за това няма!...По-преди ми споделяше, обаждаше се по телефона и плачеше…Ама сега, сигурно и това не и дава!...Виках и :”Майко, не е за теб!...Германец, германец…ама виж, че като пийне и на бяс го избива”…

Вятър!

“Майко, вика- аз в тая държава бъдеще нямам!...Каква, сервитьорка ли да стана, или продавачка на вестници?...”

И е права.

Ама…не случи.

Оня от пиене и деца не може да има.

Мира разправя- и на лекари ходили, и не знам си къде…И хората казали…

И внуци няма да имам един ден.

Валя…съвсем.

Дано не е истина, Господи, дано не е вярно…Един наш…на една позната сина и, та той и разправял- “Ходих в Кипър, на магистралата гледам- Валя!...Нашата Валя!...За една шепа стотинки, така казал-за една шепа стотинки: свирка му направила в колата!...”

Моята Валя, свирка-в колата?!...На ТИР-аджии…?! Не вярвам!...Не вярвам, Господи-не искам да вярвам!

Конякът е силен, подейства…Главата ми сякаш ме отпусна, знам ли…С него не сме пили коняк, вечер по ракия-две, обичаше да си седнем така, двамата…И все ми разправяше-за работата, какво-що станало, колко е изпростял тоя народ…И като му стане хубаво, пускаше касетофона- щрака, щрака, превърта, докато си намери някоя песен…Изслуша я, изпуши една цигара и толкова…Не беше по компаниите много. Идваха разни приятели, идваха до едно време, после и те си отидоха…Всяка коза-за свой крак!... Къде са приятелите сега?...А, къде са ? Звънях и на тоя, на оня- работа, това било, онова било…Всеки свойто си гледа…ама все пак- трябва и хора да бъдем!

То родните не те поглеждат, че чуждите ли?!...

Така е в живота.

Раждаш се сам, и сам си отиваш…

И аз така ще си отида.

Мен пък, кой пък мен ще погледне?...Всеки се разпиля по света, родата е само роднина на книга…Все едно.

След ТОВА, ще го видим…

            -Ема?!

Сепнах се. Угасих цигарата, тоест- посегнах, цигарата хвърли искри в пепелника, подскочи и се изтъркули по масата…Все едно.

Беше надигнал глава.

В полумракът, очите му блестяха, сякаш беше плакал.

            -Тук съм, мило…Кажи какво искаш!

            -Нищо.

            -Как си?...Боли ли ?

            -Остави…Децата какво…Ще дойдат, нали ?

            -Да, да…Ще дойдат!...И Мира звъня, и Валя…Пътуват, летят…Полетите нещо такова…Мира чак сутринта ще пристигне, че нещо полетите…А Валя, тя е тръгнала…Ще дойде, звъня два пъти…”пътувам, значи- ми вика!”…Ще дойде?

            -Ще дойдат ли, а ?

            -Да, мило…Ще дойдат!...Ама знаеш сега как е…И самолети, и митници…Ще дойдат!

Посегна да си избърше челото, повдигна ръка,но се отказа. Няма сили…Посегнах, с кърпата до главата му, бавно и нежно попих капките, възглавницата беше цялата мокра, поти се, поти се…И гласът му беше станал такъв, дрезгав, сякаш на друг:

            -Ще гледам да ги дочакам…Нали така?!...Още няколко часа…цял ден няма да мога, ама…

            -Какво приказваш сега?!...Ще се оправиш, ще видиш!...Ще дойдат, нали ти разправям?...По телефона звъняха- значи: ”Майко, пътуваме…Проблеми по митниците, ама ще стигнем…”

            -Ще стигнат…Вятър!...Дай ми, моля вода!

            -Сега, мило…Минерална вода, от Девин…За бъбреците било…значи, помага…

Повдигнах му главата, надигнах го целият, тялото му беше леко и гъвкаво, сякаш чупливо. Болестта го изпи, само кожа и кости.

Пи на малки глътки, после му се догади и повърна малко на възглавницата.

            -Ето, нищо…По малко…по мъничко, да не ти е тежко на стомаха…Няма нищо, хайде-легни си!

Главата му висна край възглавницата, повдигнах я и я наместих, очите му-блестящи и мокри ме пронизваха. Млъкнах, и той замълча. Усещах как сълзите избиват на очите ми, как някаква буца се изкатери от стомаха нагоре-към гърлото…Стига!...В никакъв случай!

            -Лекарят си отиде…Каза, че си по-добре днес…Ще мине утре сутринта да те види. Ако не е той, някой от клиниката, те нали знаеш…там си има екип специалисти…постоянно.

            -Още ли иска да ме води в болница?

            -Не, сега не е казвал…Каза, че от инжекциите си се нормализирал…за сега няма нужда от такова…лечение. Пък и ти…нали искаше да не ходиш в болница?

            -Да, не искам в болница…И след това…не искам и да ме погребваш. Кремация, пепел и толкова…И никакви…разни такива…Гости, софри, роднини и близки…Който е искал да ме види, да е дошъл…какво ще ми идват на помен…

            -Стига, моля те!...Какви са тия приказки пък сега?!...Престани, моля те!

            -Ще престана!...В скоро време-съвсем ще престана…

            -Глупости, само глупости ми говориш!

Стига…стига! Никакви сълзи!...Никакви истерии…моля!...За какво пи и коняк, и хапчета пи, и какво ли не… Дръж се Ема, вече си голямо момиче!...Много голямо и силно момиче!...Ощипи се за показалеца, забий нокът в него…Като те заболи, няма да се сещаш да плачеш!...Като дете…като дете, все тоя номер съм правила…магия направо, винаги, ама винаги ми е помагал да не плача!...

            -Добре, извинявай!...Няма сега да се караме.

Очите му не се отделяха от мен.

Топли, влажни, блестящи очи.

Скулите му бяха изскочили, но така дори му  отиваше…някак грациозно измъчен, с тези побелели коси…

Господи, какви ги приказвам!...

Посегнах и хванах ръката му.

Студена ръка.

Изстинала.

            -Извинявай!

Сълзите сами рукнаха надолу. Тресях се цялата, без да мога да спра, тялото ми не се спираше, ръцете ми сами подскачаха- галех лицето му, ръцете, гърдите…

            -Господи…За какво се извиняваш, за Бога?!

            -Така…Нали знаеш…Всеки е грешен.

            -Недей, моля те!...Недей,моля те!...Чуваш ли- престани така да говориш!!!...

            -Да, мила…Няма.

Болка, такава болка, такава страшна, раздираща болка…Направо през гърдите, в сърцето…не, не е това! Душата ми ридае, не аз…

Трябва да спра!...Веднага трябва да спра!

Още малко, Господи, още малко!...

            -Ще се оправиш, ще видиш…Нали съм до тебе!

            -Да…до мене си…Знаеш ли…Някога това си пожелах, когато се женехме…Да остарея до тебе…И това стана, ето го…Помниш ли, а ?

            -Помня, разбира се!...Помня, дай за това да не говорим сега…Искаш ли нещо, вода …или да ти сложа инжекция?

            -Остави!...Олекна ми сякаш…

Подигна бавно ръка, дланта му затрепери от усилието…После, много бавно, много внимателно, нежно, ме погали по скулите.

            -Ожени се за мен.

            -Какво?

            -Това…ожени се за мен…

            -Ами, ние сме женени двадесет и седем години…Не помниш ли ?

            -Остави…Помня, как да не помня…Повикай свещеник…искам да се оженим отново…Както си трябва, църковно…

            -Господи, какво ми приказваш?!

            -Да…това искам. Да не излезе, че сме живели в грях, че децата ни са …че децата в грях са заченати…           

            -Какво приказваш, мило?!...Какво приказваш, чуваш ли само ?!...Каква сватба сега?!

            -Сватба, да…сватба…Църковен брак, клетва пред Бога…

            -Моля те, чуй се само какви ги говориш!...

            -Моля!

Занемях. И конвулсиите ми спряха, сълзите ми се изтърколиха надолу, капнаха някъде и изчезнаха. Край нощната лампа една пеперудка се въртеше, блъскаше се в абажура, падаше надолу и после пак литваше. Тихо, страшно тихо стана.

Той лежеше със затворени очи, дишането му пак стана тежко-накъсано.

Господи…каква сватба?!

            -Мило, недей така…Не ти е добре, затова така ми говориш…Хайде поспи, като се събудиш…И Мира и Валя ще дойдат, ще те видят…И на теб ще ти мине, ще отидем в парка…нали знаеш, къде обичахме да ходим в парка…там- до брезите, на нашата пейка…

Отвори очи.

Погледът му блуждаеше из стаята, сякаш търсеше нещо. После, с мъка се спря върху мен, блестящи, мътни очи.

            -Ще отидем…Някога, двамата…Не сега…После.

            -Ще отидем, ще видиш!...Аз съм с теб, ще се оправиш…ще видиш!

            -Извикай свещеник…моля те!...Искам отново да се оженя за теб.

Станах рязко, леглото изскърца. Не мога, не мога …сякаш с нож ме пробождат…толкова дълбоко, толкова отвътре…Още от врата се прегънах на две, риданията изригнаха от мен, сякаш от кратер…

Пълзях в коридора, хапех ръката си, показалеца, китката…до болка, до кръв!...

Врата му остана отворена, не знам дали видя това, но чух гласът му- едвам, тихо, прегракнало:

            -Обади се на отец Петър…Той е приятел, ще дойде…

И сякаш на сън, и сякаш не бях аз…

Взех телефона, набирах и бърках, после отново…Цифрите се въртяха пред очите ми, не бях сигурна дали натискам бутоните или просто ги гледам, без да помръдна…

Отец Петър се учуди много, но се съгласи бързо.

Поръча ми да намеря двама кумове, бутилка с червено вино, две брачни халки…

“…За умрялото, после ще видим! “

Когато се върнах в стаята, той лежеше неподвижен, с отворени очи, сериозен и строг. В очите му прочетох някаква благост, кротост, сякаш е искал, преди края, да ми каже нещо добро и нещо мъдро…и на мен, и на Валя и Мира.

                                                                                              13.04.2004 г.