Рожден ден

Виктор нервно поглеждаше часовника си. Наближаваше 18 часа, а той все още не бе излязъл от службата. Не трябваше да изтърва автобуса в 18.15 ч., защото е последният. Преди половин година му се наложи да се премести в друг клон на фирмата. Работата беше на 60км от дома. Не можеше да си позволи да пътува постоянно, затова се прибираше само за почивните дни. Но днес беше различно. Беше сряда, но искаше да бъде при семейството си. Не му се стоеше сам на този ден. Навършваше 35 години. Не че му се радваше много, ден като всеки друг, но Маги и децата му липсваха. Събра всички папки на една камарка. Прибра ги в бюрото си. Изключи компютъра. Помаха на колегите, които леко завистливо му пожелаха весело изкарване и пак забиха носове в папките. Не им се разсърди. Имаха адски много работа и почти всяка вечер оставаха до късно. Щеше да компенсира утре, не му се мислеше за служебни неща сега. Каза „Чао!”  и се изниза почти тичайки от офиса. <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Навън беше кучи студ. Надяваше се да няма проблеми, защото от три дена непрекъснато се сипеше сняг и на доста места в страната пътищата бяха затворени. Стигна автогарата и с облекчение въздъхна, когато се качи и седна в затопления автобус. Отпусна се на седалката и затвори очи. Представи си как отваря вратата и как Маги се усмихва на среща му, прегръща го, целува го и му честити рожденния ден. После сядат в хола, където гори камината и масата е тържествено подредена в негова чест. Има от любимото му питие, ухае на вкусни пържолки с гъби. Момичетата палаво обикалят и едно през друго се опитват да му разкажат какво им се е случило в училище. Как на Диди едно момче й е дръпнало плитките, а на Веси друго е счупило моливника. Толкова много му липсваха тези вечери, милият поглед на съпругата му, веселият смях на децата.

Отвори очи. Загледа се през прозореца. Усети болка в гърдите. Пак мечтаеше, пак се надяваше да се върнат годините, в които топлината цареше в дома им. Хиляди пъти се бе питал какво се промени, защо отношенията им станаха по-скоро делови, от колкото приятелски. Обичаше Маги, но тя се беше отдалечила от него, бе се затворила в своя си свят. Не споделяха вече, не мечтаеха вече. Разговорите им бяха свързани само със сметките, нуждите на децата, дребните ежедневни неща. Рядко оставаха сами, а и тогава пак се взираха в телевизора, гледайки поредния тъп екшън, в който отмъщението е водещия фактор. Това мълчание го убиваше. Искаше да говорят, а сякаш нямаше за какво, сякаш бяха обсъдили всички сериозни теми през 15-те години брак…

Автобусът спря почти пред тях. Виктор се сви в якето си и се запъти към близкия хранителен магазин. Купи два големи шоколада за момичетата и ги мушна във вътрешния си джоб. Имаха си традиция. Те винаги още от вратата го питаха дали им носи по нещо, а той тъжно отвръщаше:

-         Извинете ме, сладуранки, но татко пак забрави за вашите любими сладкиши.

И още недовършил изречението, двете момичета се нахвърляха върху него и смеейки се, му пребъркваха джобовете. Въпреки че знаеха какво ги очаква, това не намаляваше радостта им от боричкането. Маги не беше много доволна, защото палавите щерки изяждаха шоколадите още веднага и си разваляха вечерята, но си мълчеше и само леко намръщено поглеждаше Виктор.

Мъжът отключи металната врата на апартамента и се ослуша. Беше неестествено тихо. Навсякъде бе тъмно. Влезе. Светна. Остави куфарчето и отвори вратата на хола. Нямаше никой. Нямаше и бележка. Съблече се и посегна към телефона:

-         Маги, здравей! Къде сте?

-         Здрасти, Викторе! На работа съм, нощна смяна, а децата са при майка ми. Ти от къде се обаждаш?

-         От нас. Прибрах се. – гласът му притихна, краката му се подкосиха и той се свлече на фотьойла.

-         Прибрал си се.??? Та днес е сряда. Да не е станало нещо, че си тук? – учудено попита Магдалена.

-         Не, мила. Нищо не е станало. Не се притеснявай.

-         Добре. Хайде чао, че ме чакат в отделението. Ще се видим на закуска.

Една голяма буца бе застанала на гърлото му и не можа даже да каже „Довиждане”. Не че и да го беше изрекъл, някой щеше да го чуе, защото телефона се затвори на секундата.

Виктор отвори барчето. Наля си една чаша червено вино и чукайки я в шишето, си пожела: „Честит рожден ден, глупако!”

                                                                                   на Жоро с пожелание: Бори се за любовта си, приятелю!!!