САКАТИЯТ

      Ходейки с патерици, можеш да видиш колко храчки и нечистотии има по улиците. Не знам дали сме свикнали с това или не го забелязваме, но когато погледът ти е сведен към земята и избираш  мястото на всяка следваща стъпка, виждаш мръсотията. И това има нещо знаменателно! Сякаш очите ни до тогава са се е реели някъде из небесата, та не сме виждали в какъв свят живеем.

Вятър!

Хората ходят приведени, умислени и очите им блуждаят неестествено, не знам какво виждат, и аз самият, преди да стана инвалид, не си спомням какво съм гледал и какво съм виждал. След болестта, като започнах да ходя с патерици, и те станаха единственият ми шанс за придвижване, започнах да забелязвам много неща. Или поне така ми се струва, или ми се иска да бъде. Всеки има нужда да си измисля нещо уникално за себе си. Слепците, или както ги наричат цивилизовано-“ незрящите”, твърдят, че имат изострен слух, или…май не е така, не съм говорил с никой слепец за да ми каже дали това е наистина вярно. Чувал съм как “зрящи” твърдят това убедително и още тогава ми се е струвало, че в гласът им има нещо назидателно: “Да, те са слепци, но виж, че Господ не ги е изоставил! “. И сигурно така  се чувстват някак по-добре.З рящите, де! Аз специално, винаги съм изпитвал неприятно чувство, когато съм виждал слепци по улиците. Нещо като вина се е прокрадвало в мен. Спомням си, как веднъж преведох един слепец през улицата. Хванах го под ръка и с изкуствен, кой знае защо - утешителен тон, го напътствах на всяка крачка. Когато пресякохме улицата и любезно се разделихме, усетих ръката си някак мръсна, сякаш бях докоснал нещо уродливо и гадно. Не знам защо, но винаги съм имал усещането, че хората в инвалидни колички, немите, глухите, слепите, са нечистоплътни. Някак не мога да си представя, как безногите се мият в банята, как ходят до тоалетна и как се почистват после. Не съм се и старал, в интерес на истината, дори съм отбягвал да мисля за това.

            И ето, сега вече съм с патерици, и така ще остана вероятно, колкото и убедително да ме убеждават всички в обратното. Някой дори ме успокояват - “ Знаеш ли, колко по-лошо е да си прикован на количка”- все едно, че те самите знаят. И аз им кимам в отговор, като придавам на лицето си смирено-благодарствена физиономия.

”От лошото има и по - лошо!” - това е утехата на всеки нещастник. Чак сега започнах да си задавам въпроса, дали всички подобни нещастници вярват в Бога. Дали ходят на църква да палят свещи?...

Ходят, да!

Пред всички чудодейни икони,  на сборищата на разни магически пастори е пълно с такива…

Сакати, слепи, уродливи, нещастни…

Самият Христос е станал известен чрез тях. Всичките му чудеса са, как сакатите проходили и слепите - прогледнали.

Виждал съм ги как пълзят в църквите, увили парчетата крака с парцали и вестници, как се влачат по земята в храма, как целуват ръцете на разни подпухнали попове…

Много нещастен народ има!

Много мъка.

…И много храчки по улиците.

Плюят, храчат, секнат се…

Хартии, вестници, чашки, найлонови торбички.

Удивително е, как от ранни зори, стопаните извеждат любимците си да се изсерат навън. Да се изпикаят и да се поразходят. Да полаят на воля по автомобили, старици и другите кучета. Да уплашат дечицата.

И кучетата изпитват неприязън към хора с бастуни и патерици. Сигурно усещат слабостта, немощта, затова се спускат да хапят старци, деца и недъгави. А кучкарите ги гледат с умиление.

- “Не-едей така де-е-е!- и подсвиркват по тях.

 Кучетата нападали хора с бастуни, защото били травмирани.  В детството им, те били малтретирани с пръчка, отношението към тях било жестоко, затова сега, като защитна реакция на наранената им душевност, те се отнасяли с неприязън към хората, които носят бастуни или патерици. Това ги връщало към спомените за жестокостта, за боят с тояги и пръчки…Не животните, а хората са виновни.

Фройд ряпа да яде!

Пожелавам на тия кучкари, дано ги нахапят улични псета!...Да не им пожелая и нещо по-лошо…Или поне - като мен, да виснат на двете патерици и да кретат покрай оголените зъби на най-големите приятели на човека. Да ги лаят, да им ръмжат зад гърба, да не знаят дали на следващата крачка, няма да ги повалят на земята…

 “Колкото повече обичам животните, толкова повече намразвам хората” - май един фашист беше казал нещо подобно.

Глупости…

Тази сутрин не съм в настроение.

Трябва да купя олио и хляб, цигари, яйца…Яйцата ме притесняват. Вече уж ги опаковат в някаква пластмасова формичка, но въпреки това - като се блъска торбата в патерицата, може и да се счупят. Много е трудно да се подпираш на двете дървета и да носиш и торба. И в магазина - да захванеш под мишница едната патерица, за да можеш да посегнеш към рафта. Първо, да си вземеш количка. Да се редиш на опашки. Да плащаш на касата.

От както съм така, открих, че това е съвсем друг живот, изпълнен с неочаквани трудности.

На автобуси и трамваи, гледам да не се качвам…

Да слизам в подлези…

Не мога да нося две торби едновременно.

Не мога да бързам.

…За къде ли да бързам ?

 Животът изведнъж спира, времето започва мудно да се изцежда.

Сутрин: закуска, кафе…Чета вестника по няколко пъти, решавам кръстословицата. Става обяд.

После мръква.

А идва и зима…Тогава ще е още по - зле. И до магазина няма да мога да ходя. Не е до пазаруването - жена ми, след работа ще минава през магазина, но тогава вкъщи, времето съвсем ще замре. Може и децата да пращам, като се върнат от училище, но не е в това въпроса.

Не знам какво щях да правя, ако бях сам. Без жена, без деца?...

Как живеят такива?…

За едно парче хляб да не можеш да идеш…

Цял ден - сам, като бухал. Защо като бухал, кой знае. Бухалите едва ли живеят сами.

А хората живеят.

Затова сигурно и кучета гледат.

Да им подсвиркват, да си говорят с тях…Да общуват с други кучкари. Сигурно, скришом, вкъщи ги налагат с пръчки…Или поне им крещят.

Човек има нужда да си го изкарва на някой. Да властва…пък макар и над куче.

Домашни любимци.

Вятър !

Ах, мръсници такива!

…Духа студен вятър. Кретам, крачка след крачка, патериците глухо потропват по мокрият паваж. Якето ми е разкопчано, но ако го закопчея, не ми е удобно с патериците - опъват го, на раменете ми става тясно.

Все още може.

Като завалят дъждовете и снеговете- тогава не знам…Ще висна на прозореца, цял ден ще пуша и гледам…До като мръкне, после-ракия, телевизия, сън. И на следващият ден-пак.

Лицемерите, ония, дето ме утешават, че в инвалидна количка е по-зле, ми разправят, че сега ще имам много време за себе си…Че най-добре да си намеря някакво хоби, да чета книги или нещо подобно…По-практичните ме насочват към наддомна работа - “хем пари ще изкарваш, хем и времето ще утрепеш!”

Така става то !...

Осакатяваш и започваш да събираш кибритени кутийки. Марки. Монети. Ставаш член на някой съюз, намираш си сродни души, там се събирате вечер, и приглушено, мистично си разказвате за експонатите, гледате книги и каталози…

А как ще се домъкнеш до този клуб - никой не казва! Как ще се качиш на трамвая, как ще се клатиш в него и ако някой ти отстъпи място, всички те гледат със съжаление и някакъв упрек…

Осакатяваш и започваш да четеш книги… Да пишеш поеми…

Много съвети се дават… И лесно се дават. И трябва да ги търпиш…да кимаш с глава, да се трогваш от толкова много разбиране и искрено чувство.

Най-после, по някое време, лицемерите си тръгват, като и те самите не крият облекчението си. Винаги е тягостно да ходиш при болен. Но си има и едно скрито доволство. Една подличка мисъл, че ти си по-добре…че има и по-нещастни от теб. Сигурно човешкото щастие се гради върху нещастието на останалите. Ако всички бяха добре, ако всички бяха живи и здрави, богати и млади, какво ще стане с щастливците?

Тогава трябва да изчезне тази дума.

Какво значи да си богат, ако нямаше бедни?

Здрав, ако нямаше болни?

Има и още една скритичка мисъл…Омразата, завистта на болния към здравия…На слепеца към  зрящия, на бедняка към богатия…

Страданието облагодарявало…

Глупости!

Ние, недъгавите сме завистливи и зли.

Както и всички останали, впрочем!

Не може да пълзиш, увил парчетата от крака във вълнен парцал, не може да тропаш с бяло бастунче, да се мъкнеш в количка, да лежиш прикован на легло, и да любиш света…Не може всички слепци, неми и болни,  да целуват икони, да пият светени води, да се мъкнат до Кръстова гора, манастири, колиби, землянки, и да обичат Христос. И колкото и да се кълнат- не е вярно…

От егоизъм го правят.

Да стане чудото: да се излекуват, да прогледнат, заченат, прогледнат…

Това е то…

Как може да пълзиш като глист по земята и да обичаш Христос?...

Само така казват…със скритата мисъл, че ако много вярват в Него, чудото непременно ще стане…Колко от тях се молят за всичките хора… за мир, за любов ?

            “Господи, помилуй…Аз вярвам в Тебе, но направи така, че да мога да ходя…Да прогледна…Изгони бесовете от душата ми, Господи !...”

Пазарлък.

Аз на тебе, ти-на мене.

Ако ти ме излекуваш, аз ще ….

Колко от здравите се молят за недъгавите по света? Ама ония обаче - дето не знаем.

За болните по света.

За нещастните.

За бедните.

Кой се моли за децата …чуждите деца?

За циганетата от Централна гара и Халите?

За клошаря край кофите…за него кой се моли на Господ?

…Мръсници такива!

Кучешки лайна, найлони…

Вятърът разлиства един пожълтял вестник. Успявам да прочета едно заглавие:

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                    “ СОЛОМОН ПАСИ ЗАМИНАВА ЗА БРЮКСЕЛ”

Какъв Брюксел, бе ?!…Чий ще го крепиш пък ти там?...

Какъв Европейски съюз, какво НАТО, я вижте колко лайна има по улиците, я се вижте и вие самите ?!...Затънали сме в лайна, господин Външен министър…в нечистотии…

Вятърът сърдито затвори страницата.

Ръцете ми измръзнаха.

От патериците ти се подбиват дланите. И под мишниците боли. Казват, че постепенно се свиква и ти минава.

С всичко се свиква, Господи…с всичко!

И зимата все някак ще изкарам. От тука нататък- що зими са, всички пред мене! Ще пълзя из снега, ще се хлъзгам…все някак ще свикна. Ако ли не- ще седя пред прозореца, ще пуша и гледам.

И някой ден, като ми писне- ще скоча през него.

Кому ли съм нужен такъв?...На жена ми? – цял живот за инвалид да се грижи?

На децата?-Да се срамуват от мене.

Или само пари да харча, да ги подяждам?

Разправях, че е добре, че имам семейство. Че не съм сам, че има кой да те погледне, да се погрижи за мене…

Ако бях сам, щеше да е по-лесно да се хвърля надолу…Или не знам.

Животец е това, пълзиш, опипваш стените, почукваш с бастунче…А очите ти- кръгли, влажни- като на бито животно. Гледаш, гледаш света и се молиш: “Още малко…мъничко още…”

Пълзят недъгавите из храма, целуват икони, молят се на пийнали мръсници в расо…За още един ден…за още животец…

Животец, животец…

…Постарах се да пресека булеварда по-бързо и болките в колената ме прободоха.Как да не бързаш, ония- с колите, като нищо ще минат през тебе. Нищо, стигнах вече…после, като се прибера, ще почивам. Ще се можа с балсами, компреси…запарки…

В супермаркета е топло и шумно.

Днес е събота и хората се тълпят да пазаруват.  Навсякъде- колички, пред касите има дълги опашки. Не знам дали ще се смилят да ме пуснат…

Опитах се да измъкна една от подредените колички. Стиснах патерицата под  мишницата си и задърпах количката, откачиха се две, трябваше да върна едната…Трябваше да преместя едната патерицата напред, другата да я стисна под мишницата, и да направя една мъничка крачка.

Зад мене нервно изпъшка жена- не можеше да си вземе количка, или кой знае…Обърнах се да се извиня. Жената беше с детето си, малко момиченце с червена шапка, майката видимо беше ядосана.

            - Гледай го сега и тоя, сакатия !...Къде ли се тика…да се пречка на хората само!…

Най- после успях да се оправя. Забутах количката напред, куцукайки.

…”Къде ли се тика…да се пречка на хората само!”

 Да взема яйца, хляб и цигари и се прибирам в къщи.

                                                                     01.12.2003 г.