След 15 години...

Мила стоеше облегната на парапета на терасата, загледана в светлините на града и се опитваше да не мисли за нищо. Зад нея се чуваха музиката и веселото жужене на съучениците й. Бяха на среща – 15 години от завършването на гимназията. Заведението й се стори много променено след поредната смяна на собственика. Красиво беше, но любимото място на Мила си оставаше огромната му тераса с изглед към града. Часове наред всички споделяха най-важното от живота си през последните години – сватби, деца, кариери… Опознаваха се наново, защото отдавна вече не бяха онези палави младежи и девойки, които обожаваха да лудуват след училище, безгрижни и неангажирани. Живота на Мила също бе променен много. По време на следването си тя срещна мъжа, който след година стана неин съпруг. Синът им бе вече на 10 години. Работеше в една държавна фирма и макар работа да не беше много добре платена, дори леко скучна понякога, Мила си я харесваше. Колегите й бяха мили и коректни. Уважаваха я. Често се шегуваха докато пиеха кафе през почивките. Допадаше й този наглед спокоен живот в малкия град. Та нали затова се бяха прибрали със Стефан  в родното градче след като се дипломираха… <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Така леко унесена и наслаждаваща се на звездите, Мила усети, че някой се доближава зад гърба й. Обърна се. Погледна високия чернокос мъж и после смутено сведе поглед.

-         Как си? Защо стоиш тук самичка, а не се веселиш на дансинга с другите? – попита Христо.

-         Излязох да подишам малко чист въздух. Вътре стана доста задушно.

-         Не ти ли е студено?  - загрижи се мъжът.

-         Да, малко.

Христо свали сакото си и наметна с него Мила. Ръцете му нежно докоснаха дългата черна коса и я извадиха над яката. Усети как тялото на жената неволно потръпна при допира. Тъмнината скриваше леко смутеното му лице. Облегна се на парапета и попита:

-         Е, как я караш? Как е семейството?

-         Ами добре. Ежедневието ни е обсебило. Ходим на работа, после в къщи – семейни задължения. Понякога излизаме, но за съжаление все по-рядко. А ти? Какво ново при теб през последните години?

-         Нищо. Знаеш колко е динамичен животът в големия град. Иска ми се да се върна тук, но жена ми не може без любимата си родна София.

-         А децата как са?

-         Добре. Ани е вече ученичка, а Виктор – съвсем скоро проходи и побърква майка си, защото пипа на всякъде – усмихна се Христо, представяйки си палавите ръчички на сина си.

За миг настана неловко мълчание. Сякаш нямаше какво повече да си кажат. Тогава от вътре се чуха акордите на Omega – „Pearls in her hair”. Двамата се спогледаха и само миг след това, се понесоха към дансинга. Това беше една от любимите им песни през ученическите години. Толкова пъти бяха танцували на нея. Спомените нахлуха и между тях пак се върна онова чувство на топлина, което има само при старите приятели, преживяли много прекрасни или трудни мигове. Бяха израснали заедно. Пътищата им вървяха успоредно от детската градина до края на гимназията. После всеки пое в различна посока...

Сега тя беше обвила ръце около врата му, а той нежно я притискаше до себе си. Телата им се докосваха и всяко приплъзване ги караше да настръхват. Очите им не се отделяха. През съзнанието и на двамата минаха всички онези нощи, в които бяха мечтали един за друг. Едно младежко привличане, което така и не посмяха да споделят. Песента свърши, а Христо не искаше да я пусне. Все пак се наложи, защото следваше ритмична и закачлива мелодийка, съвсем в разрез с настроението му в момента. Подаде ръка на Мила и я поведе пак към терасата. Седнаха на един от диваните, поставени в единия ъгъл покрай големите саксии с драцени. Христо я притегли до себе си. Докосна с устни косата й и с леко треперещ глас попита:

-         Защо нищо не ми каза преди години? Можеше всичко да е различно сега...

-         Не посмях. Знаех, че ме харесваш, но мислех, че е само като приятелка. Ти също не сподели. После дойдоха изпитите, следването, животът ни понесе...

-         Да, миличка! Не можем да върнем времето сега, колкото и да ни се иска – въздъхна и по-силно я притисна до себе си, сякаш я беше преоткрил и не искаше да я изпусне пак.

Мила отпусна глава на рамото му. Затвори очи. Пръстите й нежно галеха гърдите му. Усещаше топлината на тялото му. Долавяше аромата му. Искаше да запомни всяка секунда, всяко докосване. Христо леко помръдна и се отдели от нея.

-         Ела с мен! – изпиваше я с поглед, очаквайки нейното „Да”

Слязоха по стълбите, намиращи се в единия край на терасата, и прегърнати изчезнаха в нощта.