Среща
Лора нервно пристъпваше от крак на крак. Поглеждаше често към електронния часовник, намиращ се на една висока сграда в центъра на града. Времето сякаш едва едва се влачеше. Не искаше да закъснее и затова дойде дори малко по-рано от уречения час за срещата. Щеше да го види. Щеше да се огледа в очите му за първи път. Дали щеше да го познае? А той нея? До сега се бяха чували по телефона много пъти. Бяха си писали месеци наред. Бяха споделяли най-съкровенните си тайни, ала не бяха заставали един срещу друг на живо. Лора познаваше всяка нотка в гласа му. Усещаше кога е тъжен, кога е угрижен, кога – весел... А когато гласът му нежно и тихо затрепереше, шепнейки : „ Липсваш ми!”, светът сякаш изчезваше и пред очите й беше само той – Мартин, мъжът завладял мислите й, душата й пред последната половин година. Сърцето й бясно препускаше. Беше очаквала тази среща толкова дълго. Беше я сънувала. Често нощем, лежейки сама на спалнята, затваряше очи и си представяше как Марти застава пред нея , как плахо протяга ръка и я докосва... Дали щеше да е така и сега?<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Часовникът изпя познатата мелодия за кръгъл час. Време беше...Лора се оглеждаше и търсеше това толкова жадувано лице да се подаде из между хората, които се разхождаха из централната улица...
Тогава го видя. Тръпки полазиха цялото й тяло. Не можеше да откъсне поглед от очите му. Той вървеше бавно. Търсеше я. Носеше разкошен букет от тъмно червени рози. Лора се усмихна. Беше запомнил кои са любимите й цветя. Марти я видя точно в този миг, с цъфналата от щастие усмивка. Приближи се без да откъсва поглед от нейния. Минути на мълчание, изпълнени с огромна нежност и копнеж...
- Здравей, слънчице! – тихо промълви тя.
- Здравей, миличка! – отвърна той.
Телата не помръдваха. Мартин дори не се сещаше за красивия букет, който нервно премяташе от ръка в ръка. Лора първа сведе поглед, защото усети как бузките й издайнически поруменяват. Потръпна леко. Едни мъжки пръсти се заровиха в косата й. Изправи главата си и потъна в очите му, топли и търсещи. Мартин се наведе и с върха на устните си докосна плахо нейните. Тя вплете ръцете си около кръста му и се сгуши. Една мечта се сбъдна. Една мечта да усети ритъма на сърцето му, топлината на тялото му...да се увери, че е реалност...
Едно малко момченце прекъсна тази прегръдка и двамата смутено се усмихнаха. Марти й подари розите. Хвана я за ръка и бавно поеха към езерото в парка. Отначало говореха за общи неща, дребни, ежедневни. Сякаш се чувстваха малко неловко, но постепенно в разговора навлязоха познатите шеги и тънкия флирт, който им беше толкова познат от вечерите прекарани в писане по нета. Погледите се срещаха все по-често. Смехът ставаше все по-звънлив. Харесаха си една пейка и седнаха. Навън вече почти се беше стъмнило. Парка беше полупразен. Тук там в далечината се мяркаха прегърнати влюбени, които поспираха за целувка и пак изчезваха в тъмното. Марти прекрачи пейката и притегли Лора плътно до себе си. Тя говореше тихо и нежно, само с върха на пръстите си галеше ръката му. Той вдишваше аромата на парфюма й, заровил лице в косите й. Светът престана да съществува...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванда Всички права запазени
