ЗАВРЪЩАНЕТО

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                                             “…има места, от които не можеш да си   тръгнеш...”

                                                                                                             Един го беше казал

Лежиш на кушетката, от ония - обикновените, болничните, с найлон на края. Да не се цапа чаршафът. Таванът е бял, в единия край се е напукал, прилича на светкавица - назъбена, остра…Или на корен на някое старо дърво.

Гласът на Доктора достига все по - слабо…гласът Му е мек и спокоен…Като утрин на плажа, рано, до като още няма никой…само гларуси - големи и бели…Чисти.

Бели и чисти.

Пясъкът е ситен и хладен, мокър. Гладък като гръб на жена. Мирише на море и на пясък…на мокър пясък…Вълните идват една след друга - големи и силни, меки като прегръдка…Спокойни и чисти, чисти…чисти…Гласът му идва все по - слабо, стопен някъде високо над мен, идва, отдръпва се, чезне…Както вълните. Големи вълни, меки, прозрачни…

Тялото ми се стапя, става прозрачно и леко…забравям да мисля за него…за нищо не мисля, за нищо…Няма спомени, няма нищо…Всичко се стапя…стапя се…стапя…Вече нищо няма значение…И аз се превръщам в цвят, в бял цвят…в крилете на белите гларуси…

…Наскоро Го показаха по телевизията.В едно предаване- “Странници или магьосници”. Или нещо подобно.

Все едно. Няма значение.

Доктор Траянов. Полковник доктор Траянов.  Бивш завеждащ отделение “Нервно” в МВР болница. Може и да не е бил завеждащ. Не помня. Много неща вече не помня.

Странници - магьосници ли ?

Престъпници.

По гласът Го познах…Същият глас, тих, мек и спокоен…И очилата му бяха същите…Златни, блестящи.

Показваха сеанс по хипноза. Както тогава…същото.

Гласът Му се лееше…както вълните по плажа…тогава. Говореше тихо, много спокойно. И очилата му бляскаха…очите му бяха добри и спокойни.Очи на баща, големи, топли очи…Очи на баща.Очите на Господ.

…От екрана се виждаше как пациентката се отпусна, после сякаш заспа.

Господи, колко е страшно !

Гласът му се лееше тихо, като бавна река, като перушина на гларуси…Големи бели гларуси…бели и чисти…както тогава.

Доктор Траянов извади игла, почисти я с памук и със спирт…Заби я в ръката на спящата…После прекара острието през цялата длан…

Хипнотичен сеанс.

Това е.

Доктор Траянов. Полковник Доктор Траянов.

…Когато извади иглата, по ръката и нямаше и капчица кръв.Нито следа от пробитото…И спящата не си спомняше нищо.

Това е то.

“Странници- магьосници “.

Хипнотичен сеанс.

…Колко години са минали вече ?…Преди 11 години, на 20 септември влязох Там. В края на октомври се уволних…преди 9 години. Много време е минало. Когато Го видях на екрана, беше остарял…Лицето Му беше посивяло, покрито с бръчки. Само голямата бенка горе, на темето…

И гласът…и златните рамки…

А аз ?

С мен какво е станало през тези години ?…И аз съм остарял, много съм остарял…Останала е онази маскировъчен халат от Тогава и онези обувки…Остана значката “ 35 години гранични войски”…Горе са - на тавана. И не мога да ги изхвърля…Не мога.

Понякога искам да ги хвърля, да ги запаля, да ги заровя дълбоко…

Не мога.

Господи, просто не мога !…

Прав си бил, Другарьо Полковник !

Прав си бил Доктор Траянов !

С хипноза.

…Зарови ги дълбоко, изпепели ги, направи ги на нищо…Никога нищо не е било, нищо не е станало…нищо…

 Вече никой не се интересува от тези това…

На никого не е потребно.

Истината не е необходима на никой.

А на мен - за какво ми е ?

Да ме преследва 11 години…И още колко ?

Да ме връща назад, все назад…Там - край червената пръст на Ръждак, под Беласица…Отново войник…завинаги…вечен войник…

А нали се бяхме уволнили, нали си бяхме тръгнали ?…Хвърлихме камък назад, през рамо. “Пупата” даже плю на перона.

Никога вече !

А “Пупа”, помниш ли ?- Никога вече !

Така си обещахме там, на перона:

-Никога вече !

Тогава си вярвахме.

“Пупата” ме беше прегърнал през рамо, стискаше силно, до болка…Защо ли ?

-Наборе, нали ?!…Никога вече !…Никога повече !…Било каквото било.

Никога повече, а ?

Завинаги.

…На перона си вярвахме, бяхме толкова искрени.Още не знаехме…Ние просто си тръгвахме, Ония оставаха Там. Изпращаха ни.

Командирът.

“Щабарът “

И други.

Отдаваха чест, застанали мирно. А влакът потегляше…Те оставаха Там…ние си тръгвахме…И крещяхме…и ревяхме като диви животни:

-У-во-лне-ни-е-е-е-е !

Никога повече, а ?

Завинаги.

А, другарьо Командир ?…Връщам се. Винаги съм се връщал…Вече 11 години.Бягам, после се връщам…

А може и да не съм тръгвал.

Да е сън…измислица…

Не е имало гара, нищо не е имало. Командирът не стоял на перона, аз не съм крещял от прозореца.

Доктор Траянов е измислил всичко…Той е направил така. Цели 11 години е измислил, създал ми е спомени, мечти и надежди. Никога не съм заминавал, не е имало никаква гара…

Там съм.

Край село Ръждак, под планината Беласица

Имам автомат АК № 39748, сумка, два пълнителя, маскировъчен халат…Спя на третата вишка, леглото отдолу

Здраве желаем, другарьо Командир !

Здраве желаем другарьо Капитан !

А ?…

Нали е така ?

Доктор Траянов е измислил всичко, той е направил така…Всичките 11 години е измислил…жена…семейство…дете…Всичко е било опит, хипнотичен сеанс.Измислени образи, измислени делници…Набити в главата.Направо - в мозъка…навътре, навътре…дълбоко в моето Аз.

Аз ли ?

А кой съм аз ?

Искам да знам.Трябва да знам. Звяр ли ?…Убиец ?…Какво ?

Или просто войник.

Вечен войник - там, под Беласица.

 - Здраве желаем другарьо Командир !

 -Здраве желаем другарьо ефрейтор !

…Срещнах “Пупата” случайно. Вече не знам, може и да не е било толкова случайно. Може и да е трябвало това да се случи, да се срещнем след толкова години. Видяхме се в един влак, пътувах за някъде, вече не помня къде…Срещнах го във влака, както и се разделихме тогава…Сякаш не беше никога слизал. А може би е така. И той не се е качвал, просто всичко е сън…Не беше си тръгвал, и аз не съм тръгвал, всичко е сън, лош сън…

Той ме видя.

Той ме позна.

Аз пушех и гледах навън, когато усетих ръката му. Здрава и силна, както тогава…Изпуснах цигарата, изведнъж всичко се върна като шеметен вятър назад, като кадри от филм…

“Пупата” беше, познах го и аз, ръцете познах - големи и силни, здрави…

 - Наборе, гепи !… Гепи една ръка, наборе - гепи !…Майка му !

 “…Майка му ! “- ето го ! Същия ! И приказката му беше същата, както тогава…Псувнята, ръцете - онези големи и здрави ръце - и те същите !

След толкова години.

Отново във влака, навън дърветата пак бягат задъхано, същото,същото…

…Първо пихме бира, изпихме по четири, после - коняк. После пак бира.

Друг път щях да се напия,много щях да се напия.

Сега не можах.

…”Беше към 4 и 30 сутринта…17 участък в ляво даде задействие, нали помниш - горе на 8 застава. От там ни дадоха трима за “тревожна група”, те за нищо не ставаха, двамата бяха “киртаци”, а “стария “ още в началото си навехна крака…Дадоха тревога в “Лейка”, първо нас дигнаха…С тебе давахме покритие на Овчарова могила, нали помниш наборе…Хайде, наздраве !…Хвърлиха ни от джипа като бали със слама, нищо не се виждаше, какво да се вижда - то си беше направо нощ, майка си беше ебало…и студено, студено…Бяхме поркали вечерта с тебе, едвам съм те дигнал, така да знаеш наборе…Като те заритах, първо започна да ръмжиш като звяр, после крещя и попържа…пиянски истории, нали знаеш…

А-абе, чанч,чанч…не е за разправяне !…”Фуражките” бяха издухали горе, да покриват полосата, ние си пушехме кротко в храсталака ичакахме да се съмне…Ама какво съмване - тъмно като в гъз наборе, нищо не се виждаше…Още петли не бяха пропели, долу се виждаше Петрич, добре че от там светеше малко… Заставата я бяха изкарали, чуваше се как псетата лаят, особено оня - “Рекс”, помниш ли наборе - оня грамадния пес, с глава като мечка, той се чуваше най - силно: бау !….ба-ау ! Имаше един такъв, дебел глас, направо кънтеше в тъмното, тежко, тежко…Айде - наздраве ! Тури му пепел, важното е че се видяхме с тебе…Било к,вото било…

…Беше много студено,иначе щяхме да му ударим канчето с тебе, нали се сещаш, ама къде да легнеш ?   Студ, студ…А, на здраве !…А и ти беше скапан, само мълчиш и се сърдиш, нали ти разправях - вечерта бяхме поркали здраво…Как не ги помниш тия работи, наборе ?…Още се чудя на какво те направиха в София…Ей, педераси такива !

…Ти ги видя, наборе…Ей така, изведнъж, както си дремеше в тъмното.Бяха трима…Немчуги, двама мъже и една женска.Долу, до Овчаровската могила, в ниското…Идваха право към нас, можеше и да не ги видим, добре че нещо си ломотеха помежду…Нали ти разправям - тъмно, студено…майка си беше ебало…И ти им викаш : “Стой, ша ви еба майката гадна !” …И на ония им се разгони фамилията начи, за нула време . Едното тръгна да бяга надолу…аз обаче от там го пресекох, дръпнах му един ред над главата…Ония като видяха че стрелям, съвсем се скапаха, направо се заковаха на място. А ти наборе, крещиш ли, крещиш:

“Стойте на място, мръсници такива !…Ще ви застрелям на място ! “

Добре че ония не мръднаха повече, иначе…Съвсем беше превъртял, така да знаеш…Айде - на здраве !…

…А аз от там се издействах, набичих една червена ракета, нали помниш - нашите хора са тука, идвай веднага ! - и като стана едно червено и гадно, направо да те хване шубето…А бе - голяма работа беше, нали ти разправям…Ония легнаха долу, не мърдат, майката им се беше ебало, само женската нещо скимтеше…Вързахме ги - ти пазиш с пушката,аз ги вързвам…А ма голямо шубе ме гонеше наборе, ти, нали ти разправям, беше направо откачен - очите ти блестят в тъмното, и все крещиш ли крещиш : “ Не мърдай, ша ви изтрепя, мръсници такива…”Такова шубе брах да не ме гръмнеш…ей така, без да искаш. Добре че ония не мръднаха, иначе кой знае какво чудо щеше да стане.

“Фуражките” пристигнаха след малко, к,во да ти разправям - акъла им се беше ,земал…Командирът го гледам - като спря джипа, оня направо се метна на земята и се прикрива зад  някакъв камък…Наборе, “фуражките” си бяха  големи шубета…лайнари с лайнари !… А нашите немци лежат на земята, опаковани, вързани - направо бонбон ! А “ фуражките “ лазят, прикриват се, пълзят като псета…голям сеир беше само да ги гледаш какви са шубета !…А нас, наборе ни бройкаха като дивеч, никой не му пукаше за нас, така да знаеш…Аз още тогава си мислих за тия неща, ама знаеш какво беше - не смееш да се обадиш…Ако си отвориш устата, ще ти теглят куршума направо…или - хайде в ДИСЦИПА…Майка си беше ебало, наборе !…Хайде на здраве !

…И ,начи - товарят ги немците в джипа, нашия капитан гърми една зелена ракета - ,начи обстановката свърши !…Педераси такива, те нищо не бяха свършили…нали ме разбираш - от нас хамалогията, за тях - звезди по пагона … И тръгнаха. Бръмнаха джипове, нали знаеш каква паника ставаше… Остана нашия капитан, едно лейтенантче от “ свръзките “ и един “фатмак “ с тях… И ние се качихме в джипа -,начи - да ги пазим ония. Айде на здраве наборе, за к,во ти ги разправям тия истории…Майка им да еба ,начи, шибана история - така да знаеш наборе !… И тръгваме ,начи, ама по едно време - гледам спираме ! Аз се пуля в тъмното, немчугите - и те се кокорят…И ,начи се отваря вратата, нашия капитан я дърпа оная - женската, да слиза…Тя не се сеща, гледа само и се кокори, не разбира за какво става дума…А нашия капитан и изплющя един шамар - да се сеща по бързо, да не се чуди такава !…И я завлякоха  ,начи, тряснаха вратата, ама ти наборе викаш : “ Давай да видим к,во става ! “Що ли ни трябваше !   

И слизаме ,начи и какво да ти разправям…Оная, женската са я проснали долу, “фатмака” и дърпа гащите, а нашия - той пък си сваля клина…Какво да ти разправям…Гъзът му блесна в тъмното…дебел гъз ти казвам, ей такова парче…Оная, женската, се беше усетила ,начи и реве ли, реве… А на здраве наборе !…Било к,вото било !…Тури му пепел !…За к,во ли ти разправям тия истории…ти не ги помниш…Ония мръсници в София те побъркаха ,начи, нищо не помниш…

Наш,те хора я наебаха оная…Ама ебане ти казвам - грозна работа !…Оная се дърпа, крещи, нашия капитан хем я шиба, хем я бие…От устата и беше потекло кръв…нещо черно течеще…нали разбираш - тъмно, не се вижда… После я прекара “ленчето “, после - “фатмака “…Оная и се разгони фамилията…грозна работа беше, нали ти разправям !…Направо я разкапаха от ебане и бой…тя реве …и ония - от джипа - и те реват, направо да ти се вземе акъла…

А ти, наборе - съвсем откачи.

Очите ти - ей такива големи, ще изскочат, блестят в тъмното…направо беше превъртял…Ама ти да не вземеш нещо такова…да не вземеш да ми се вържеш ?! …Нали ти разправям, снощи поркахме здраво и ти не беше още в ред…Айде - на здраве наборе, тури му пепел !…Било к,вото било !…Няма да се сърдиш, нали наборе …Направо беше откачил, нали ти разправям… По едно време легна на земята…к,во легна ?! - направо се смъква долу и почна да виеш…Ама виеш, като ти разправям, н,ам дали ме разбираш…Очите ти кръгли, и виеш ли виеш…Идеше ми да ти ударя един приклад да млъкнеш…така ми стана гадно да знаеш…Виеш, като куче наборе, ама изведнъж ! - така ми стана страшно и гадно, и аз ми идваше да почна да вия…И аз превъртях ! Ония я шибат, тя реве, ония - от джипа, и те викат ли викат !…Страхотия ти казвам !  Направо ми се разката фамилията, направо щях да пощурея, да вдигна автомата…Майка им гадна !…По едно време “фуражките” те чуха, идва ,начи капитана и ти набива един шамар, ама - вятър !…Ти ревеш ли, ревеш…очите ти кръгли…Аз ти викам : “Айде - спокойно бе, всичко свърши !…”,ама ти не ме чуваш, ревеш като куче…Страшна работа беше, айде наздраве !…

…После те качихме на джипа. И оная качихме… не мърда…Само гледа - очите и кръгли, досущ като твойте… В джипа наборе съм те гушкал, като такова…нали ме разбираш…Викам ти :”Спокойно бе наборе, ша им еба майката гадна…” Ама ти си мълчиш, само гледаш и си клатиш главата…И мен пак ме фана шубе, ония - немчугите - гледат, оная - мълчи и се пули, ти не си в ред…И ти взех автомата…и ножа ти взех…Да не вземе нещо да стане…Ей, мамицата му !…Още треперя като се сетя за тия неща. …После те закараха в София. В МВР болница…Не се сърди наборе, ама от там те докараха като черво…Мълчиш и нищо не казваш. И нищо не помниш…Аз се пробвах така - отдалече, ама ти нищо не помниш…И си викам:”По - добре да не знае !…Ша им еба майката гадна ! “

После те направиха артелчик…Така си остана. Накрая - уволнение, наборе - тури му пепел на всичко !…Ама така да знаеш - в София те направиха друг…не си същия вече…Ша им еба майката гадна !…”

“Пупата” изведнъж замълча, сякаш нещо се беше скъсало в него. И аз замълчах. А в мозъкът ми нещо нахлуваше, мощно и страшно, много страшно…

Здраве желаем другарьо Командир !

Здраве желаем Доктор Траянов !

“Странници - магьосници”,а !?…

Престъпници !

…Минаха 11 години. Имам жена и дете.

Дете, което по някога се учудва на маскировъчния халат от тавана. И което понякога иска да му разказвам оная случка, как като съм бил войник съм срещнал вълк в гората…Или иска да му подаря оная значка-“35 години Гранични войски “…Или как съм карал магаре в една застава…Когато и омръзне да и разказвам за магарето, ми казва да и разкажа друга приказка…

Без да знае, че Там Командирът ме очаква на перона и ми отдава чест.

                                                                                   26.10.1993 г.