***
Самотно е...
Топлината задушава.
Прозират паяжини в светлината.
Но да завали надежда няма,
все нещо да се промени,
сърцата да не страдат.
Живота ни -
стена с безброй пукнатини
и време да ги скрием не остава.
А можем да ги позакърпим
единствено с мечти,
а те са като падащи звезди -
докато ги видим,<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
угаснали са в мрака.
Небето престраши се,
покри ни с капчица утеха.
Помогна ни за миг
тъгата да забравим.
И май че малко ни олекна.
Да можеше и този дъжд
човешките ни грешки
да удави.
Да можеше да ни прости
Защото ний уви,
така и не успяхме.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
