Дохожда утро...
Дохожда утро. Ето - свети<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
студеният прозорец, вятър драска
със шепи сняг, фортуна е навънка.
Така измръзнал съм. И толкова малък.
От ден на ден светът ме е смалявал,
че вече съм джудже, сред тази мътна стая.
И все с цигара, ще ли ми помогне ?
Като животинче скитах в тясната си клетка.
Напълних я със призраци и дим, едва се диша.
Да бях отворил, вятърът да влезе
и всичко в бяло, в чисто да се слее.
Да стана мраз, дъхът ми да прекъсне
и аз да бъда ангел - сребърен и снежен…
А то - оставих нощ безсънна.
Все гледах вън, все питах някой.
И мерех мислите със крачки : капнах !
Да бях излязъл гол - снегът да ме засипе.
Ще стана малка пряспа, някаква купчинка.
И някой мокър пес над мене ще подуши.
Ще махне със опашка, ще си тръгне.
След него ще го следват кучи дири.
От мене - нищо.
Толкова съм излишен.
Безумен силует, облегнал тъжен поглед
навън в снега.
А вече утро
вещае дълъг ден…И трябва да присъствам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
