ДЪЖД
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Небето е паднало ниско
и дъждът е студен, сякаш със нокти
драска със злоба по моя прозорец.
Блестят като очи на удавник
локви- безцветни, студени
и мъртви,
сред които един шарен чадър се поклаща.
Разхождат измокрено, провиснало куче.
- - -
Дъждът е изгризал със зъби
планината със бялото било.
И мъглата пълзи като болест,
понесла в себе си въглени черни
-ятата на черните врани.
Толкова е ниско небето,
че по ръбатите, сиви панели
се раздират крилата на враните.
- - -
Ще ми бъде навярно студено...
Вероятно ще бъде и тъжно.
На Смъртта градината вечна
в този ден ще е покрита със тиня.
Гробарите ще копаят моята дупка.
От дъждът тя ще прелива.
Те ще гребат, а тя ще се пълни...
Ще ме пуснат в дълбоката локва.
- - -
Бях посял на балкона, в сандъче
кокичета... Какво ли им стана?
Не дочакаха моята пролет.
Изгниха навярно...Гледам - пръстта им
е подгизнала - черна, студена.
Сандъчето ми заприлича на друго...
Не посях, а погребах цветята.
- - -
А все вали...Прониква във мене
студеният дъжд и ми изстиват ръцете.
Гледам пръстите, сякаш са чужди
почернели и сини...Къде да ги стопля?
Навярно и псето отсреща, е самотно и мокро.
С много дъжд е подгизнал езикът му
- виснал.
Само чадърът, неприемливо пъстър,
се поклаща под сивите капки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
