... И ето-слънцето отрони...
... И ето-слънцето отрони
последна капка кръв...Полъхна отдалеко
вечерен дъх на вятър...Тихо, във небето
изгря луна...Кротна се полето
над селото...Просветнаха стъклата
и замириса вкусна гозба...
...Спомен!
Мечтая този мир, и тази благост...
И връщам се към лятото, със баба ...
Която ми подреждаше на двора,
яхния от картофи и домати.
...Да бъда под звездите!
Край огънят на старото огнище,
светулките...щурците!
“Да бъде вкусен хляба!...”
...До трето отделение
се беше учила, горката баба!...
А ето че, създала е от внука си
човек, обичащ всички хора...
Ще ида там...При падналата къща.
И със пирон ще прикова- червива портата е,
но аз ще прикова,
макар и да се отронва минало,
ще блъскам,
и кова...
Безсмислената моя диплома.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
