КАМЕННИ КУЧЕТА
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Като кучета зли ветровете
вият, лаят... в душата ми-болната.
И оттеква дълбоко скимтенето
-зверове са въпросите-хищници.
Пещера ли съм аз...пропаст ли ?
Екнат хвърлени дни и сезони
и подире им-сипят се камъни.
Само аз оставам отдолу.
Скалите са пълни с дупки и процепи.
Стичат се спомени-слуз, плъзгат се гущери.
С жълти езици ме стрелкат, пипат, пробождат ме.
Прилепи пискат и в очите ми взират се втренчено.
Аз ли съм аз ? Аз ли сега се усмихвам приветливо
на непознатите хора, по тъмните улици ?
Аз ли пищя ужасено, неистово ?
Ако не съм аз, кой ли е другият?
Луд съм...Не, не съм! Душата ми болна е.
Наранена, унила, но е чиста и светла е.
Аз съм дете, остаряло дете и невинно съм.
Все още търся в килера играчките счупени.
Вият зли ветрове-като кучета.
Плъзгат се сенки на тъмните, лошите хора.
Аз съм виновен...и не...Усмихвам се кротичко.
И протягам ръце да погаля вкаменените кучета.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
