Не се страхувам...
Не се страхувам... Ще се случи.
Все някой ден ще кацне враната
на белия прозорец... Ще се сгуши
като животинче, бито с пръчка,
под завивката,
часовника...
Ще потрепери и ще спре завинаги.
Ще изграчи враната.
И после черните крила ще глътне въздуха.
И пак ще се усмихне-розово небето.
Цветята ще блестят от капките...
Сякаш бисери!
Отронени от теб... Красиви са очите ти.
...
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
И всичко друго не е важно.
От Нечестивият е всяко самолюбие.
И вечен ще е само някой стих,
прошепнат от любимия, във залеза,
когато гасне слънцето, и топла длан
с копнеж докосва пръстите,
протегнати с любов...
Обичам те, Живот!
...
Какъв ли смисъл има семето,
ако не изгние, и от него - цвят
не бликне радостно към слънцето,
с безкраен и красив възторг?!
Нима за друго е родено цветето,
освен да бъде дадено с любов.
А тя пък да роди, след себе си
началото на нов живот?
Живот и Смърт... И ден и нощ...
се сменят... А пък всичко е едно.
Защото името на Господа,
е вечната и живата Любов.
...
Усмихвам се на утрото... То синьо е.
И слънцето все още е сънливо.
Прилича ми на бебенце, събудено
от целувката на мама...
Премигват с очите си и птиците.
И въздухът е розов и прозрачен.
Погалвам го с устни...Чиста е,
милувката на вятъра по мене.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
