Отронен звън на пиано, вятър, вечер.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Отронен звън на пиано, вятър, вечер.
Бездомен, слушам жълтия прозорец
на този чужди дом, сред тъмните фасади.
Угасна моят ден.
Звездите мигат с клепки уморени
познали час за спомени смирени
и жалост, и молби.
А аз се скитах сам.
Довя ме скръбен вятър, някъде изгубен.
И ето - уморен, припаднал на колене,
очи въздигнал, като в храм
в тъма и стон към жълтия прозорец.
Там горе шепне смях, мечтае тихо пиано.
Там вътре има дом, огнището играе
и чува детски смях…
А толкова горе, толкова далеч…
По улицата лази мрак, пълзи покрай фенери -
сираци бледни, скитници несрети.
Под които псета плачат: вият безнадежни
към бялата луна, изцъклена навеки.
Бездомник съм проклет !
Така останах, хвърлен на паважа.
Пред мен прозорецът отронва звън на пиано
а горе, там - небето черно, звездно,
безкраен свод на църква, без кръст и без камбана.
Където Бог го няма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
