Писмо
Здравей!<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Имах нужда да ти пиша.
Само, моля те, не ми се смей,
че писмото ми на мене ще прилича.
Често вечер, щом остана сама,
си мисля за бъдещите дни
и чувствам как среднощната тъма
все още на сърцето ми тежи.
Престанах често да се смея
и в приятелството искрено да вярвам.
Сълзи отново взех да лея
и пръсти по миналото да прокарвам.
Очаквах, че може би от някъде,
ръка към мен ще се протегне.
Но чувах упреци от всякъде,
такива, че животът мил да ти дотегне.
Аз искам да съм твърда, упорита,
на всички трудности да отстоявам,
в мен огромна сила да е скрита
и способност винаги да се надявам.
Прости за моето откровение.
Не знам, разбираш ли ме ти
и влизаш ли в моето положение,
но моля те, с малко воля ме дари.
Усещам – не ти е до мен, нали?
Работа, проблеми, приятели...
Отдавна се питам, дали
не е нужно да бъдем гадатели.
Да надничаме в хорските души
и мислите им скришом да откриваме.
Да разбираме какво ги тях теши
и мъките им с пясък да зариваме.
Уместно ли беше да ти пиша?
Натрапвам ли се? Може би.
Всеки свой собствен въздух диша
и за чуждото никога не го боли.
Късно е.
Само звездите като стража,
упорито пазят нощното небе
и ми напомнят, че трябва да ти кажа:
„Лека нощ, мое далечно момче!”.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванда Всички права запазени
