Помни ме още...
Там до коша за боклук<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
старица клета ровеше в една торба.
Ръцете й набръчкани и груби
жадно преобръщаха плика.
До нея мърляво, кльощаво куче
въртеше гладно опашка
и гледаше с тъжни черни очи…
Сърцето ми на топка стана,
познало тези две души.
Закърви силно като рана,
а устата едва промълви:
„Г-жо, добър ден! Аз помня Ви, госпожо!
Ръка подайте, не лежете в тази кал!”
Очите си към мене тя повдигна -
големи, тъжни, пълни със печал.
Болка в душата моя се надигна.
Слаба в този миг е думата „жал”.
„Как успя светът да ви забрави?”
Сълзи по бръчките й тихо запълзяха.
Ръцете й треперещи посегнаха към мен.
Но на лицето й две слънца изгряха,
видели пролука в мрачния ден.
„Не, мила! Помни ме още…
Щом в клошарката боса и мръсна,
учителката своя ти позна.
Помни ме още…”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванда Всички права запазени
