прощално
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
За нещо от деня си, разказва ми врабчето
И аз съм благодарен, със мене не говори
отдавна никой... Пропука се небето
и залезът е кървав... От болничната стая
не го съзирам, няма и да стана.
От времето ранен... и аз съм като рана.
По белите превръзки, искри червен животът.
Петната се множат, а аз ги съзерцавам.
Изтича пролетта със всяка нова капка.
От твърдото легло не вярвам че ще стана.
Да можех с пръсти бели, подобно някой ангел
прозорецът да пипна... Стъклото да погаля
и оставя в него синкав, малък отпечатък...
Нима следи... нима не съм оставял?
Но все едно... Във болничната стая
банално е да мисля, за себе си и края.
Ще гледам белият таван, и слушам болка.
Дано отвън врабчето да му стане скучно.
И някъде да литне... А аз ще си остана.
Начало е смъртта, начало или - края?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
