Прощално
А ги няма вече донкихотовците...
Ветрените мелници се срутиха,
скършиха се сините прозорци,
в ъгъла щита и меча сбутахме.
Тихите си острови оставихме -
там сами си бяхме господари,
самотата сцепена запалихме,
от неволя сплетохме невяра.
Пътища, дворци и дулсинеи -
на мечти пресъхнал океан,
там отдавна вече се белее
само скелета на Росинант.
Вечно с нерешения проблем
себе си от страх да не обидим...
Но дано се случи някой ден
ветрените мелници да видим.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Михайлова Всички права запазени
