Прощално
А ги няма вече донкихотовците...
Ветрените мелници се срутиха,
скършиха се сините прозорци,
в ъгъла щита и меча сбутахме.
Тихите си острови оставихме -
там сами си бяхме господари,
самотата сцепена запалихме,
от неволя сплетохме невяра.
Пътища, дворци и дулсинеи -
на мечти пресъхнал океан,
там отдавна вече се белее
само скелета на Росинант.
Вечно с нерешения проблем
себе си от страх да не обидим...
Но дано се случи някой ден
ветрените мелници да видим.
© Силвия Михайлова All rights reserved.
