* * *
Усмихвам се понякога, смирено
и махам с ръка- ех, дявол!
Косите ми са вече посребрени,
коремът ми виси, и няма сили
асансьорът ако се е развалил.
Очите ми са някак уморени
и тъжно гледат в бягащият делник
изпълнен със поредните ми грешки.
43години, толкова и провали!
Но нищо…Мене – кучета ме яли!
Децата ми растат, децата ми са здрави.
Жена ми се усмихва кротко вечер,
не съм предал, не съм отнел от залък,
дори на църква ходя и се моля.
Изписах стихове, душата ми тревожат
все още празните мечти и бели листи.
Но празни страници не съм оставял.
Каквото е могло- съм го направил.
И това е хубаво…Животът е нормален
завършек на едно начало.
© Светослав Иванов All rights reserved.
