Краят на сезоните
Като ята пеперуди край светлите лампи<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
капките бляскат и после угасват.
През нощта, през дъжда накъде ли съм тръгнал?
Няма посоки, кратка е всяка пътека.
А дъждът ме докосва със пръсти, рисува
силуета ми тъмен, по лицето ми търси
лика на поета. Откъде ли се връщам ?
Даже тъмните котки са си отишли полека.
Не знам къде е моят дом…
Забравил съм, не помня.
Преминах през квартири, през таваните,
през самотата на вертепите - при пияните.
И кое ми беше дом ?
Бездомник съм роден.
Не помня нищо хубаво от детството.
Шамарите на татко…мама все я нямаше.
И шепите със хапчета…помня и линейката,
с мутанта лекар …
Помня и романите
прочетени с фенерче под одеалото.
…Какво от това ?
Като от запушил се канал водата се събра
и тихо се изтече под вратата.
Един след друг и много мълчешком
приятелите пияни, лазешком си тръгнаха.
Остана масата с огризките от хляб.
Душата ми ранена с капки вино.
Последния затвори портата с крак,
зад нея се уригна…
Ето - сам.
Дъждът ме драска със студени нокти.
Краката ме болят, познали път безпътен.
И трябва да се връщам. Пътят без да знам.
Все някоя от тези къщи е моят дом.
Вратата смирено ще ме приеме в поредната квартира.
И някой ще ме срещне с тиха жалост.
Какво му трябва на човек ?
Топла супа
и вечер край горещото огнище.
На твоя дом.
Ако от тъга не се е разлетяло
сърцето на домашното огнище.
Като куче, нощем сред мъглите
вковало зъби в кожата на дните,
нима не съм се връщал ?…
Гузен, мълчалив.
Раздавах всичко с шепи в механите -
целувки, обич, смях…
Навънка плаках,
навънка паднал на колене
на някой кръстопът
се молех като в храм…
И стигнаха ли някъде молбите ?
Нима съм лъган, аз ли съм ги лъгал ?
Жена ми си отиде със детето…Вярно ли е това?
Вярно ли ги виждам - седнали до мене…
Моето детенце, старите играчки
носи ми да видя - влакчето строшено.
Как да го поправя - вече няма гари,
вихрено препуска времето. И стари
болки трупат нови - зъбести камари,
пукат се скалите, зейват гнойни рани…
Те ли са реалност, аз ли - нереален ?
Литнали ята от погрознели птици,
спомените мъртви, дланите - студени.
Как да ги затопля - вече няма време.
Литнало е влакчето…Без мене.
Лудостта - финал на мойте мисли.
Път ли извървях, пътеки ли проправих ?
От истини сърцето ми изтръпна,
скова се, сви се в малка топка.
И сякаш спря да бие.
Рухнаха красивите ми кули. И морето
с длан изтри рисунките по плажа -
здравите ми крепости със страшни стражи.
Паднаха удавени и знамената.
Вятърът оголи мойте нерви -
скъсани въжета сред морето.
И няма чайки, няма птици, врани.
Ръмжат оголените брегове.
Отиват си сезоните, отиват…
Прозорецът ми посивя, погледнал към небето.
Отлитат птиците и двете хризантеми,
изсъхнаха отдавна удавени във вазата.
Остана тиха стаята,
и ето пепелникът, пълен със туморни възможности.
И нека!
Сред клоните на голите ми нерви
като пеленаче плаче вятър.
Листата са оскубани, тревите - мъртви.
И пълнят улични канавки
ръждиви спомени за залези. За миди с вкус на вино,
за пияни радости и нощи,
пълни с дъжд от пеперуди, за обич, за целувки…
Отиват си сезоните, отиват…
Не знам с кого да се сбогувам…Оше мога.
Усещам топла кръв сред болните си вени.
Усещам своя дъх…Усещам !
Телефонът е безмълвен като съдник.
И няма кой да ме потърси…Още мога !
По дяволите - стига !
Не търся жалост, няма и пътеки.
Макар саката птица, драскайки с крилете
бразди по пясъка - не искам
отново да летя.
И нека бъде края на сезоните.
И нека…
Да падна вън, сред уличните локви
където капките ще ме целуват леко.
© Светослав Иванов All rights reserved.
