На стената
Колко следобеди мислех наум,
с колко въздишки ти казах "ЛИПСВАШ МИ"?
Усещах във въздуха твоя отровен парфюм
и премълчавах неискани истини.
Колко снимки превърнах в икони,
колко спомени дишат на мойте стени?
И дишат моят въздух
и пият от мойте сълзи.
Нима и ти ще свършиш там?
Някога ще се превърнеш ли във минало?
И на стената ням и сам
ще пазиш времето изминало.
А дали сега са думите излишни...
или да прошепна две слова?
Ах,не искам някой ден да бъде
твой дом моята стена!
© Христина Попова All rights reserved.
