Някъде там
Жената, която седи на пейката
е странница.
Храни птиците с трохи и дори им
говори...
Носи забрадка и стари обувки.
Вехто палто и торба с кръпки,
като очи гледащи целия свят.
Нейния.
Птици. Сами. Тишина.
Стара църква и тя.
Плахи души дето се срещат, точно
преди да залезе последния лъч
на тихото слънце през зимата.
Някъде там...
Спомени тичат, като деца.
Жената усмихнато става и маха
с ръка за довиждане.
Птиците се сбогуват със нея.
"До утре, страннице наша. Ние те
чакаме".
Тихо.
Тихо, като самия живот точно преди
да залезе.
Някъде там...
© Лили Спасова All rights reserved.
