Въпроси
Кому е нужно мойто слово?
Защо ли пиша аз сега?
Дали умът си разтоварвам,
за похвала ли ламтя?
На Слънцето ликът тъй нежен
не виждам вече и сега,
в душата ми нахлуват лесно
- тревога, страх и нищета.
А Музата дойде и си замина,
остана ми единствено Нощта,
наред с изтърканата, изцедена
от много употреба дума „Самота”.
Във мрежа от красиви думи,
опитвам се страха си да вплета
и в тази мрежа не акула,
надеждата изгубена да уловя.
Напразен труд! Надеждата със зъби остри
гризе изплетеното до сега,
и скоро ще успее подло,
да се изплъзне от стръвта.
Стръвта е моето останало без сила,
проядено от болка, изтощено,
побъркано и наранено „Аз”,
изгубено отдавна, уморено.
А може би все още неродено.
© Емма All rights reserved.
