Заваля. И в морето разцъфтяха кокичета
Заваля. И в морето разцъфтяха кокичета.
Невинни и бели.
И рибките дори се усмихнаха.
Със бялата чайка дълго се гледахме.
И дъждът пропълзя в очите ни.
Чайката се сбогува със мене.
И ме остави на мокрия пясък.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Море...Усещане за живост.
Движение и вечност.
В брега достигат със вълните
живот...и смърт.
Безкрайни кръговрати
на едно голямо Цяло.
...А то се плиска с шепот,
погалва пясъка и пак се връща.
Мечта и спомен...
Обич и раздяла...
Безкрайното движение
на вечния Живот.
Дъждът е бял...Като мъниста
разцъфва всяка капка във морето.
А аз съм сам на пясъка ...И дишам!
Ухание на всяко водорасло,
на всяка мидичка,
на всяко морско конче
ми дава силата...И се усмихвам!
Величествен е Бог, и се прекланям.
Скалите са добри.Защото птици
по тях са кацнали и се целуват.
Вълните-перести, шумящи
разбиват се на бели пръски.
И дъжд шуми, и облаците сиви
кълбят се...Лодки на рибари
донасят с мрежи от морето
оранжевия залез.
Оставям мокрото си тяло
да поеме пясъка по плажа.
И гледам това небе-оранжево и чисто
със облаци облечено по края.
И сещам, че животът е искрица...
И този дъжд-искрящ по мойта кожа,
е нежната милувка
на моя Бог.
И колко аз съм смъртен.
Но продължава вечния Живот!
Преваля...Пригърмя.
И се вдигна пара от нежност.
Дали аз и света,
ще сме заедно още минута ?
Вземам парченце варовик в ръка
и се усмихвам-вече във камък
е зазидан на този охлюв деня,
когато е бил влюбен и страдал.
Много мъдър и прост е света.
Колко много песъчинки има до мене...
И децата правят пясъчни кули.
И в острите зъбери, и в знамената от клечки
виждам, как безкрайната Вечност
се преплита
между на децата лопатките,
очите на чайката, дето ме гледа,
и дъждът, и небето и мокрите бански
еротично вталени по мене...
И без да съм Бог... нито имам надежда...
Вдигам ръцете над вас...
И нещо ви казвам.
© Светослав Иванов All rights reserved.
