Един след друг се раждат дните като бройлери.

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

еднакво жалки, дрипави, разгърдени.

Вън улиците вдигат прах, мухи, кори от дини, кучета.

Полу - диваци, бизнесмени, цигани

с мечти от Холивуд, станьолени илюзии…

Злато и прах.

Далече  съм от тях, но всъщност под краката им.

А може да съм никъде, отдавна да съм никой.

Прозрачен, празен, като пияна чаша сутрин,

навярно не присъствам.

И това боли, раздира през гърдите.

Албумът снимки нищо не разказва.

Прелитат спомени, проплакват стари срещи -

любим съм бил…съпруг…баща…

И вече никой.

Не знам къде съм, кой съм, за къде съм…

Поет ли бях, търговец ли да стана ?

Да тръгна скитник, някъде през дните

към прашни градове, с безсънни пияни нощи.

Където да пресъхна, сам да пожълтея.

Поне да бъда спомен.

Пък дори омразен.