Виелица...Дълбока нощ, и пустота...
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Виелица... Дълбока нощ и пустота...
Драскат по лицето ми снежинки, вятърът изяжда
като звяр ръцете ми...Не останаха пари за ръкавици!
И мирише на студено и на бедност, и на грижи,
на стъкла замръзнали, на кисел дим и развалено...
Хрупкат стъпките ми. Никнат
една след друга дирите ми тъмни.
Те са тръгнали...вървят ли..губят се...Къде ли ?
Лаят кучета след мен.
Скитам в тъмното сред снежен прах, сред зима.
Ето че и един крадец помина,
гледа ме,
помисли
и подмина…
Аз измръзнал съм и тъмен, сам съм враг.
Споря с всяка стъпка, спомням си, проклинам.
В следващата не откривам и покой.
Нямам и приятел да ми сипе вино,
да ме слуша дълго, да изпсува, пак цигара да запали,
пиян и грозен,
но добър и верен…
И, прегърнати, до прага да ме води.
Там да ме целуне и ми каже:
- “ Господ да те пази!”
Ех, приятели…
Ех, страшна зима!
Духа леден вятър право във душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Иванов Всички права запазени
Всичко отминава по реда си, остава очакването за нещо хубаво.