Часовник отмерва живота ни кратък.
Часовник отмерва ни глътките въздух.
Сърцето и то във ритъм тиктака.
Къде е тогава човешкия дух?
Бързаме..бягаме..падаме..ставаме.. ...
Не се ли умори да уморяваш
и радостта в очите да отнемаш
от себе си пак нищо да не даваш
а от душата ми да искаш все да вземаш.
Не стигна ли изгарящия огън ...
Душата ми плаче и сълзи обливат лицето,
ръцете треперят, а тялото сгърчено страда:
не виждам, не чувам, кърви ми сърцето,
а мислите лутат се в обор с бодлива ограда.
Петната от болка стоят на външните стълби, ...
Приятен полъх и птича песен,
усмивка детска, камбанен звън,
откраднат поглед, взор небесен
защо не влизам..стоя отвън.
Пак търся в тълпата очите топли, ...
Ти знаеш ли какво е да обичаш
без корист, без отплата, без надежда
или ще се опиташ да отричаш,
че този път към нищото отвежда?
Преминеш ли високата ограда ...
Вървя сама, безцелно, без посока,
дочувам само ромон на вода.
Едва ли е река така дълбока,
както облялата ме самота.
Не виждам, не усещам, не мечтая ...
Прости ми затова че те намерих,
но да тръгнеш няма да те пусна.
Прости ми, но любов аз тук открих-
светлината й не мога да пропусна.
Прости ми, че не спрях да те обичам ...
Търсих те във полета на птиците с надежда
като тях да извисим тела в простора,
без да знам къде ли ни отвежда,
да забравим всъщност, че сме хора.
Търсих те във шепота на вятъра, ...
Старата дама облече палтото си
и се приготви бавно за път,
тайно избърса сълза от окото си
изпод крака й заскърца снегът.
Новата смяна пристига със трясък ...
Сърцето ми е свито като зрънце
и страх обхваща цялата ми гръд,
угасна в душата ми яркото слънце
изстина всяко малко късче плът...
Самота – крещят очите ми слепи ...
Бих искала да ти напиша стих
от който да струи надежда,
но колкото и дъх да затаих
към тези думи път не ме отвежда.
Обичах те по свой специален начин, ...
Топъл вятър се е сгушил тайно в косите ми,
тъмен залез гори ярко в очите ми,
пред лицето ми плуват пухкави облаци
и място си търсят в мойте зеници.
С тънък плат, изтъкан от жълт листопад, ...
Снегът докосва топлите ми длани
и се превръща в капчици надежда.
Студено е..а мислите ми сбрани
към твоя буен огън ме отвеждат.
Аз пак съм тук, застанала на прага ...
Съзнанието ми е будно, но някъде блуждае
отварям си очите – пред мене бяла стая
и толкова е тихо, че чувам своя шепот...
шепот ли казах?..та устните не трепват.
И болка е сковала умореното ми тяло ...
